keys//bows (closed)

Живот в четворка

2011-02-03T00:39:00.001+01:00

Тази публикация стои като чернова много отдавна. Ето че нейното време дойде. Тя е последната, която ще излезе тук. След нея само новият адрес ще бъде актуализиран.

Във вечната ранглиста на класическите музиканти-егоцентрици, пианистите са някъде между Господ и певците. Диригентите са над Господ, това е ясно. Затова комбинацията пианист и диригент е особено опасна. Но всъщност, отклоних се от темата. Идеята ми е, че като пианист никога не съм съжалявал, че не свиря на друг инструмент. Едно изключение беше провокирано от книгата на Арнолд Щайнхард :

английското заглавие е около четири пъти по-готино:

Indivisible by Four

Прочетох я с огромно удоволствие и искрено съжалих, че не мога да свиря в струнен квартет. Не само заради безкрайния респект, който имам към кралската дисциплина в камерната музика. Не и заради увлекателния начин, по който е представена биографията на световноизвестния Гуарнери квартет (чак се възхитих колко хумор може да има в един примариус).

Просто има нещо изключително вдъхновяващо в историята за четирима мъже, отдали десетилетия от живота си на съвместна работа, в преследване на общи, а понякога и съвсем индивидуални, творчески идеали. Въобще клишето с цитата от Гьоте важи в случая с пълна сила:

Dieser Art Exhibitionen waren mir von jeher von der Instrumental-Musik das Verständlichste: man hört vier vernünftige Leute sich untereinander unterhalten, glaubt ihren Discursen etwas abzugewinnen und die Eigenthümlichkeiten der Instrumente kennen zu lernen.

Колко много са "много триа"

2011-01-29T23:44:00.000+01:00

2 шаблонни изречения:

Репертоарът за клавирно трио е изключително богат и обхваща всички значими епохи.

Репертоарът за струнен квартет е значително по-обемен от този за клавирно трио.

Колко много обаче са "много триа".

Ето някои от опитите за отговор на този въпрос:

Репертоар за клавирно трио - страница в Уикипедиа. Добавих няколко български композитори, както и липсващи парчета на други. А тук има каталог с повече от 400 триа (според съставителя). За тази страница вече писах в Линкове.

Припомням, че това е предпоследната публикация, която излиза на този адрес. След това активен ще остане само новият адрес:

http://keys2bows.blogspot.com

Hard Bartock

2011-01-24T22:16:00.002+01:00

От няколко седмици си търся повод да публикувам връзка към един клип, който много ме грабна още при първото гледане. Днес май поводът дойде. Ако ви се гледа нещо готино и хич не ви се чете, просто скролвайте до края на текста.

В последните дни загледжах упорито едно списание на витрината на една книжарницата. Все се случваше така, че или нямах пари в себе си, или нямах време. Когато и двете бяха налице, книжарницата не работеше. Днес най-накрая трите предпоставки се събраха.

Ето как се стигна дотам, че цял ден в чантата ми (и в главата ми) се блъскаха тези две неща:

извънредно издание на списанието Rock Classics, посветено на светата троица на рока* - Led Zeppelin, Deep Purple & Black Sabbath и от друга страна партитурата на Бела Барток - 2. Соната за цигулка

Забавното е, че вчера тъкмо бях попаднал на една на пръв поглед доста странна статия. Заглавието е доста еднозначно - "Guitar Hero е съвременната камерна музика". За тези, които не са съвсем в час с геймърските тенденции - Guitar Hero е игра, предназначена за конзоли като PlayStation, xBox & Wii. Джойстик/контролер замества инструмените. На екрана вървят инструкции кои копчета в каква последователност и в какви комбинации да бъдат натискани. Колкото по-точно и ритмично се справя, толкова повече точки получава. А и музиката звучи по-добре.

Според авторите играта може да се разглежда като модерно продължение на буржоазната традиция от 19 в. за домашно съвместно музициране. Вместо Хайдн, Моцарт и Шуберт обаче, се свирят композиции от репертоара на AC/DC, Guns N' Roses или Metallica. Логичната стъпка, продължава текстът, е авторите на подобни игри, да започнат да включват и класически композиции. Цитира се и британско изследване, според което от 12 млн. деца, играли Guitar Hero, 2,5 млн са започнали да свирят на "истински" инструмент, под въздействието на контакта си с играта

Между другото се споменава, че някои групи и издателски компании междувременно печелят повече от продажбата на лицензи за подобни компютърни игри, отколкото от "истинкси" носители (дискове, mp3 и т.н.). Статията завършва (според мен) по доста тежкарски начин. Странно, но вярно: с Guitar Hero започна нова музикална епоха.

Ето и клипът, обещан в началото на публикацията.

* - Ако се чудите къде е връзката на трите рок-банди с камерната музика: според мен Led Zeppelin са един от най-добрите квартети съществували някога. Перфектно сработени и винаги свирещи с много вдъхновение. Без значение дали в студиото или на сцената.

Музикални палати

2011-01-22T10:10:00.000+01:00

На този адрес - http://www.palacesofmusic.com/ - могат да бъдат видяни фотографии от залите на 22 европейски оперни театъра. Няма хора. Вместо обичайните заподозрени - певци или диригенти, самата зала се превръща в център на всниманието.

Как отеква тишината

2011-01-19T07:58:00.002+01:00

Това е стр. 15 от партитурата на Бела Барток - 2. Соната за цигулка и пиано, издание на Universal Edition. На пръв поглед нищо кой знае колко неочаквано.

Едно по-внимателно вглеждане в края на втората аколада е в състояние да накара човек да се усмихне многозначително. Или да избухне в истеричен смях. Зависи от това дали трябва да свири клавирната партия или просто да гледа как друг се мъчи с нея.

За не-музикантите: Гледаме клавирната партия, тоест долните две петолиния, разпознават се лесно - те са с малко по-едър шрифт от горното, което е за цигулката. Знаците, които се появяват и в двете петолиния след гроздовете от ноти, са паузи. Тоест там нищо не звучи. Но между петолинията има динамическо указание - sf. Това е един вид акцентиране, нотата/нотите за която/които се отнася, трябва да бъдат изнесени напред в общата звукова картина. Както в нашия пример е случая с акорда (гроздовете от ноти) точно преди паузата. Въпросът е как се акцентира паузата? Как да бъде подчертана акустично? Или... как отеква тишината?!

П.П. Не изключвам възможността да е печатна грешка. Но ако е така, то това е грешката на петилетката!

П.П.П. В момента свирим сонатата.

Нова година, нов късмет, нов блог

2011-01-15T12:07:00.000+01:00

Aller guten Dinge sind drei

Когато стартирах този блог все още нямах ясно оформен план как ще изглежда съдържанието му. Идеята ми беше да пиша основно за ежедневието ни като камерен ансамбъл. Смятах, че е по-добре да избягвам детайли относно странични проекти. (Въпреки че от определена гледна точка и триото ни е страничен проект.) В работата си обаче сме "обречени" на разностранност. Обединяващото звено е именно музиката. Беше ми пределно ясно, че ще има и публикации, посветени на класическата музика изобщо, както и на камерната в частност. Може би е наивно, но наистина не очаквах те да вземат превес. От друга страна съвсем съзнателно избягвах и продължавам да избягвам да пиша за неща, които нямат никакви допирни точки с основната тематика на блога.

Ето че 2 години по-късно, картината до голяма степен се изясни. Явно е, че основната тема на блога всъщност е камерната музика, а публикациите, свързани с триото са по-скоро нещо като (не съвсем) редовна рубрика. В този ред на мисли ми се струва напълно логично да променя адреса на страницата. Вместо на досегашния http://piano-trio-grimm.blogspot.com, ще можете да ни намерите на http://keys2bows.blogspot.com. Следващите 5 публикации ще излизат паралелно на двата сайта, защото старият адрес ще остане активен още няколко седмици. Платформата (blogger) засега остава непроменена, защото съм на мнение, че все още далеч не съм се възползвал напълно от всичките възможности, които предлага.

Толкова за първата промяна. Втората е свързана с честотата на публикуване и "тежестта" на публикациите. Факт е, че не мога да се дисциплинирам да публикувам редовно. Също така когато пък най-сетне се хвана сериозно да пиша, се получават километрични постове. Точно като този. Затова вместо както миналата година да си пожелая да публикувам по-често, тази година си пожелавам да публикувам по-леки постове, но по-редовно. Надявам се с това да не отблъсна редовните си читател(к)и. За моя огромна изненада се оказа, че има такива, да.

Третата промяна (защото всички хубави неща идват по три, както гласи една стара немска поговорка) е факт от доста време, но все отлагах да споделя. Накратко: тъй като Краси в момента е страшно заета с подготовката си за соловия си дипломен изпит се наложи да потърсим нов/a челист/ка. Ето как трио Грим вече си има две челистки. Повече подробности - в някоя от следващите публикации.

Размисли върху моментното положение на Новата музика

2010-12-10T08:34:00.002+01:00

Есе от Дитер Шнебел, публикувано в книжката с програмата на изданието от 2008 на фестивала за модерна музика - musica viva, организиран от Баварското радио.

Днес Iа
Впечатлението от посещения на концерти в рамките на фестивали за Нова музика и от разглеждане на програмите им - голямо еднообразие. Разбира се всичко е добре направено, “професионално”, но си прилича - като училищна музика. Произведенията най-често са в страхотни изпълнения на виртуозни ансамбли. Има и много старомодни неща - както ги правехме преди 40-50 години. Звукът е лъскав като лакираните предмети около нас – битова техника, мобилни телефони, автомобили и т.н., всичко е продукт по образец. Разликите са едва забележими откъдето и да идват композиторите. Без значение дали Палестина, Бразилия, Австралия – глобализирана единна Нова музика. За нас, по-старите, липсва дълбочина. Може би ми липсва правилната антена, може би мащабите ми са остарели. Със своите “затрупани” уши Адорно на времето също не разбираше авангардната музика, колкото и да му се искаше.

Иначе еднаквостта също има своя чар.

Днес Iб
Сутрин, докато приготвям закуската, слушам радио. “Културно радио” - самата бодрост. Много барок и предкласика в триминутни хапки, предшествани и/или последвани от гласа на водещия. Воденето е посредствено; често дори липсва заглавието на произведението (особено тогава, когато човек би искал да го научи) - всичко това също в този бодър тон. Редки проблясъци: финална част на клавирна соната от Хайдн, Скерцо от Вердиевия струнен квартет. Но дори те - финал, Скерцо – не са нещо прекалено тежко за сутрешния час. Не някоя взискателна със сложността си сонатна част, дума да не става за Adagio в минор. Общото впечатление е, че и преди са се композирали много незначителни произведения. Явно винаги е било така - стойностното е малко. Дори в творчеството на големите композитори. Но възможно ли е, а и кой би желал винаги да слуша само големи произведения? Къде остава развлечението?

Всъщност защо въобще го слушам? Бих могъл да го изключа. Нуждая ли се от това дърдорене?

Вчера
Връщам се мислено в началото на Новата музика след края на Втората световна война. Тогава тя още се казваше Авангард. Всичко беше насочно към промяна, бъдещето беше светло. Напредваше се в неизследвани територии. Изобщо това беше едно Ново начало след 12 години, в които всичко ново беше табу. Работеше се върху ново разбиране на музикалния материал и композиторския подход към него, върху нова естетика. Същевременно ’50 и ’60 години наново биваха изграждани разрушените през войната градове, пътища и железници. На дневен ред беше въпросът дали разрушеното (старото) да бъде възстановено (реставрирано) или на негово място да бъде строено наново (модерно!). Изключително важната тогава книга Философия на Новата музика беше разделена на две части с плакативните заглавия Шьонберг и напредъкът и Стравински и реакцията. В обществото, както и в изкуството, имаше борба за прогрес.

Дали едно подобно връщане в миналото е носталгия по “доброто старо време”, или повече по героизма от онова време?

Наистина ли искам да се върна назад?

Днес – Утре
Около 1980 вече се беше сбъднало предсказаното 1937 г. от Джон Кейдж: “Бъдещето на музиката е всезвучна музика”. Така развитието в посока откриване на нов музикален материал стигна до естествения си предел. Всички звукове – тонове и шумове; били те конкретни, познати от ежедневието или абстрактни, изкуствено създадени, бяха на разположение. Огромният запас с употребяваните от векове звукове така или иначе съществуваше и доминираше. Авангардните звукове бяха възприети и приобщени. Оттогава компютърът се прибави към използваните източници на звук, заедно с арсенала от екзотични инструменти, дошли с течение на глобализацията. Включи се и употребата на микротонове.

Просто великолепно, какво богатство на възможности!

Днес III и ...
И ето че днес имаме безкрайно разнообразие от звукове, заравнени под тежестта на собствената си многобройност. Напомнят разноцветната повърхност на гигантска купчина от вехтории – нови, стари и прастари неща; сувенири от близки и далечни страни. Над тях, тук и там се извисяват като самотни каменни колони колосите Кейдж, Щокхаузен, Ксенакис, Ноно и т.н.

Но и по склона на купчината някои неща блещукат сякаш са злато или перли.

Утре
Какво да се прави? Обикаляме и оглеждаме като при събиране на гъби. Разравяме, тук намираме нещо, там – не, по-натам – може би. Трупаме на купчини, издигаме кули, сортираме нещата, оставяме ги да отлежат. Поставяме връзки между стърчащи неравности. Пробиваме, дълбаем надълбоко в търсене на това, което се е утаило. Изваждаме го. След това композираме находките. Изнамираме и прилагаме нови методи за всички тези дейности. Контрапункти, полифонии от звуци, полиритмии – 3 срещу 7, 17 срещу 11. Бъдеще срещу Минало. Преди всичко нахвърляме нови утопии. Осмеляваме се да направим нещо, което не е желано. Звучи патетично (просветление на собствената младост). Може би просто ще продължим както досега – по-нататък и по-нататък – ще изпадаме в депресии, ще излизаме от тях...

Търсят се нови слушалки

2010-11-15T07:21:00.002+01:00

Тапи;
изолиращи (а не подтискащи) външни шумове;
подходящи за класическа музика (солова и камерна музика, много рядко оркестри)
и джаз (предимно стандарти, виж горе);
бюджет до 50€ (100лв).

В момента съм с MDR-EX71 by SONY.

Наскоро в Блогосферата някой бе споменавал някакъв модел, май пак беше SONY. Всякакви предложения са добре дошли!

Есенни анализи, втори опит

2010-11-07T15:53:00.001+01:00

Във вчерашния Есенен анализ леко съм омешал гледните точки, затова стартирах втори опит.

Необходимо ли е да наблюдавам час по час как изсъхва едно есенно листо, как променя цветовете и формата си? Ако анализирам всяка негова извивка, ако проследя всяка жилка, ако опиша с точни сравнения всяка багра по-добре ли ше видя красотата на есенната гора? Или по-точно? По-ясно? По-правилно?

Снощи поразсъждавах върху идеята, че музиката в крайна сметка се гради върху три основи - композитор, който създава; изпълнител, който интерпретира; и слушател, който възприема.

Някъде по средата сме и ние изпълнителите. Опитваме се да пресъздадем мислите и емоциите на композитора. Но като свои.

Тук е разковничето. Изпълнителят трябва да е изучил как листата изсъхват, пожълтяват, свиват се и падат, за да може да пресъздаде по-добре гората, създадена от композитора. От друга страна, трябва да запази необремененото и безпристрастно ухо на слушател (възприемане), за да може да се дистанцира в преценката си за изпълненито (интерпретацията) си. За да не се окаже, че вместо красиви листа от дърветата капят нотни листи с хвърчащи нагоре-надолу технически упражнения по тях. Едва тогава

двете гледни точки [на изпълнителя - възприемане и интерпретиране] вървят ръка за ръка. Не могат една без друга. По-скоро се допълват, отколкото си пречат.

Есенни анализи

2010-11-06T08:03:00.007+01:00

Малко разсъждения в тон със сезона навън.

Напоследък съм се заровил (напълно доброволно) в тежка анализаторска литература. Възхищавам се на хора, имали търпението да изучат цели симфонии буквално нота по нота. Да разгледат всяка една клетка, всеки един процес. Да опишат очевидното, което изпьлнителите понякога пропускаме, забързани в творческа работа. Да навлязат в сложните лабиринти от (не)съзнателни асоциативни връзки. Музикознание - наука, изискваща както търпение, така и вдъхновение.

От друга страна...

Необходимо ли е да наблюдавам час по час как изсъхва едно есенно листо, как променя цветовете и формата си? Ако анализирам всяка негова извивка, ако проследя всяка жилка, ако опиша с точни сравнения всяка багра по-добре ли ше видя красотата на есенната гора? Или по-точно? По-ясно? По-правилно?

Не знам. Но усещам, че двете гледни точки вървят ръка за ръка. Не могат една без друга. По-скоро се допълват, отколкото си пречат. Някъде по средата сме и ние изпълнителите. Опитваме се да пресъздадем мислите и емоциите на композитора. Но като свои.

Разногласия, 2

2010-11-05T07:51:00.001+01:00

Заглавието не е съвсем на място, но и самата публикация не е кой знае каква. Стана ми странно колко много мастило и хартия са отишли, за да запазят за поколенията мненията и идеите на толкова различни автори, относно Шумановото Трио опус 110. Анализи, въведения, обяснения, есета...

Ако може да се вярва на личните му бележки, Шуман пише триото в рамките на няколко дни. Когато го чува за първи път по време на домашно музициране, в изпълнение на Клара и колеги от Дюселдорф, записва в дневника си една единствена дума: Freude.

P.S. За червената тухличка в средата ще пиша някой път отделно, заслужава си.

Basil Smallman - The Piano Quartet and Quintet

2010-11-03T23:50:00.000+01:00

Вече писах за братчето, посветено на клавирни триа. На практика това е същата книга, но в светлината на прожекторите са квартети и квинтети, както и някои по-големи състави (Менделсон - Секстет и др. подобни). Като изключим високата цена и сравнително сложната поръчка-доставка-процедура, не се сещам за други недостатъци. Трябва да си призная, че я прегледах доста повърхностно, защото в момента съм на малко по-различна вълна. Ако някой иска да сподели мнение - да заповяда!

Разногласия, 1

2010-10-28T01:07:00.002+02:00

Трудно е да се пише за музика и (почти) всеки опит е обречен на неуспех. Ето как понякога гледните точки наистина силно се разминават. Става въпрос за скерцото от Трио опус 110 на Роберт Шуман. Това е откъс от книгата The Piano Trio на Basil Smallman, за която вече писах веднъж:

За съжаление ... [последните две части] са разочароващи. Третата, в бърз 2/4 метрум, започва с идея-реминисценция от Симфония №4 на композитора (главната тема от първа част), но развитието й е безжизнено. Дори противопоставянето на два контрастни трио-дяла не успява да подобри общото вяло впечатление. Втората трио-секция представя точкуван ритъм и триоли в маршов маниер, подобен на Шуберт (като от Триото в В Dur), но така и не постига благородството и виталността в подхода на песенния композитор. Темите в този откъс са предимно в струнните и ако Шуман беше използвал горния регистър на пианото в акомпанимента, щеше лесно да постигне много по-жизнерадостен Шубертов ефект.

Клара Шуман от своя страна споделя в дневника си след като чува триото за първи път, че то изключително силно я е впечатлило:

[Триото] ... е оригинално, изпълнено със страст, особено скерцото, което повлича слушателя в най-необятни дълбини.

Преводите се получиха доста груби. Постарах се да запазя настроението в двата текста.

Приемам, че и двамата автори не са съвсем безпристрастни. Клара е била жена на Шуман, майка на децата му, най-голям негов подръжник и поклонник, верен интерпретатор на творбите му. Смолман гледа от висотата на човек срявняващ това единично произведение с цялото останало творчество на композитора, както и с шедьоври на майстори от предни и последващи епохи. В крайна сметка всеки трябва да прецени за себе си с кое от двете мнения би се съгласил и с кое би поспорил.

За Владигеров и Райнхард, 3та и последна (засега) част

2010-10-22T21:51:00.001+02:00

Една покана за концерт ме подсети, че оставих недовършена серията публикации, започнала с малка загадка и продължила с този (твърде дълъг) текст, посветен на отговора на загадката - Ерих Волфганг Корнголд. С радост открих, че някой ме е изпреварил и вече е написал страхотен текст за Берлинския период от живота на Владигеров и работата му с Макс Райнхард. Името на автора е Светлана Авдала, можете да прочетете текста тук. Ето и малък откъс:

Имал е много възможности да стане гражданин на света, но той е предпочел да си остае българин. Само някои факти.
Родния му град е Цюрих. Родителите му са европейски възпитаници с връзки и познанства в Европа, самият той учи, живее и работи повече от 20 години в Германия и контактува със световния елит там. Жъне успехи на най-големите европейски музикални сцени.
Случайнно, попада в жилището на Шуман щрасе където се помещава и световноизвестния по това време в Берлин Дойчес театър на Макс Райнхард- най напредничавато средище в Германия по това време. Макс Райнхард чува свиренето на младия композитор и му предлага да стане музикален сътрудник в театъра.
Сътрудничеството с Райнхард го среща и със Стефан Цвайг, Хуго фон Хофманстал, Артур Шницлер, Рихард Щраус .
Получава договор с издателството Универсал едисион. Издават се неговите първи творби сред които е рапсодия “Вардар”, и така те имат възможност да станат достояние на целия свят.
През 20-те години на миналия век “Вардар”звучи в Карнеги хол. Концертът му за цигулка е изпълнен на Залцбургския фестивал- първо и единствено участие на българска творба там.
Известната по това време фирма Дойчес грамофон записва 16 плочи с негови творби. Музиката му вече се разпространява навсякъде.. Чува я самият Айнщайн, който в лична среща с Владигеров изразява своите адмирации. През този период са познанствата с Рахманинов, Бруно Валтер, Херберт фон Караян....
И още нещо съвсем конкретно. През 1932г. Макс Райнхард - евреин, преследван от нацистите в Германия, предлага на Владигеров да го последва в Швейцария и САЩ. Владигеров отказва с ясното съзнание, че е нужен в България и се връща в родината си.
Зашеметяващо развитие, уникални възможности за световна кариера. И един парадокс. В чужбина той създава пропитите с народностен, светъл, химнов дух творби - “Вардар”, Българска сюита, Вариации на тема “Горда Стара планина” – песента станала по-късно национален химн. България за него е идеал, светъл остров, към който той се връща в музиката си по време на живота си в Германия.

(Не)удобна музика

2010-10-01T16:43:00.007+02:00

Няма по-безнадеждно поробени от тези,
които грешно вярват че са свободни.
Йохан Волфганг фон Гьоте

Рано или късно, по една или друга причина всеки човек е имал усещането, че е напълно свободен и може да полети. За тези моменти Пикасо казва, че са много опасни, защото "човекът не е направен да лети и чифт големи крила на гърба могат само да ти пречат и да те препъват, докато се опитваш да крачиш напред". Личният комфорт създава успокояваща илюзия за свобода дори тогава, когато от нея липсва и най-малка следа. Сблъсъкът между материални и духовни ценности неизбежно води до компромиси. Въпрос на личен избор е кое да предпочетем и кое да пренебрегнем.

Така е и със слушането на музика:
човек живее с нагласата, че е отворен за новото. Чувства се готов да бъде изненадан, развълнуван, развеселен или дори изплашен от това, което ще чуе. В действителност ушите му са затрупани с "исторически баласт", натрупан с годините рутинно слушане на "конвенционален" репертоар. Повторението приспива съзнанието, то забравя как да слуша активно и започва да възприема музиката просто като звуков фон с декоративна цел. Всичко, което звучи прекалено "ръбато" в сравнение с добре огладените от времето представи за хубава музика, бива отхвърлено. Дали обаче хубаво=стойностно?

Въобще: какво е хубава музика?! Едва ли има еднозначен отговор на този въпрос.
А какво е стойностна музика тогава? Какъв е критерият, който определя коя музика е стойностна и коя не?

Смята се, че времето е най-справедливия съдник. Затова и наричаме класически онези творби, които не са потънали в забрава с годините, а напротив - утвърдили са се като неделима част от концертния репертоар. Трудно е да си представим как познатите и любими днес опери, симфонии, сонати и пиеси, някога са шокирали публиката с новаторството си. Трудно е, но не е невъзможно. Точно в това се крие ключът към възприемането на съвременната музика.

Качествената музика, както и всяко друго качествено изкуство, оказва съпротива, върви срещу общия поток. Тя може да грабне още с първия тон, но не може да бъде разбрана веднага, защото поставя изисквания пред публиката. Стърчи извън рамките на познатото и утвърденото и така сама се превръща в мащаб за бъдещите поколения. Всеки човек трябва да намери своя собствен път, своя уникален подход към тази нова височина. Понякога за това са необходими само минути, друг път - години. Едва когато този път е извървян, идва и истинското удоволствие от изкуството. Удоволствие, много по-силно и по-трайно от мимолетната наслада на бързо харесаната (и още по-бързо забравена) хубава музика.

Живеем в забързано потребителски-ориентирано общество. Нещата се случват бързо и лесно. Преимуществата са безспорни, но наред с тях има и много недостатъци. Един от най-големите е именно този свързан с изкуството. Въпросът е: готови ли сме да жертваме удобството на познатото и да приемем предизвикателството, отправено от новото?

П.П. Честит международен ден на музиката!

Mahler for the Мasses

2010-09-12T20:37:00.000+02:00

2010 се навършват 150 години от рождението на Густав Малер. Deutsche Grammophon и DECCA обединяват сили, отбелязвайки юбилея с изключително предложение: на този сайт можете да чуете всички различни интерпретации на 10-те Малерови симфонии от каталозите на двете фирми. Нещо повече, всеки може да гласува за любимите оркестри и диригенти и да ги подреди в свой собствен цикъл. С подобно гласуване е било събрано и юбилейното издание - The People's Mahler (намирам идеята за страхотна, но обложката ми се вижда малко странна). Комплектът скоро ще е на пазара, но сайтът и класацията все още са на линия, тъй че приятно слушане и гласуване за your own personal Gustav!

In Memoriam Karheinz Stockhausen

2010-08-22T07:00:00.007+02:00

Днес един от най-големите съвременни класически композитори - Карлхайнц Щокхаузен щеше да стане на 82. За съжаление, той ни напусна в края на 2007. Едва ли някой би се наел да опише точно колко голямо е въздействието му върху музикалния свят. Написах следващия текст за първата годишнина от кончината му.

Първата ми среща със съвременната музика се проведе при такива обстоятелства, че вместо да ме изплаши, шокира или просто да ме отблъсне, както често се случва с колеги музиканти, тя напротив ме привлече и плени като част от всичко ново, което ми предстоеше. И досега помня как в началните дни на следването си, влязох за пръв път в аулата на висшето училище Фолкванг, за да чуя концерт на преподавателите по пиано. Точно тогава за пръв път видях и чух своя нов професор – Бернхард Вамбах.

След два прекрасни в звуково и музикално отношение прелюда от Дебюси, той изпълни едно от най-емблематичните произведения за пиано на 20. век – Пиеса за пиано IX от Карлхайнц Щокхаузен. Това е една от малкото модерни творби, които още с премиерата си придобиват огромна популярност не само сред специалистите по съвременна музика, но и сред останалите класически пианисти. За съжаление тази популярност се дължи най-вече на любопитния факт, че първият такт на пиесата е дълъг 142 осмини и съдържа 139 повторения на един и същи акорд.

Това начало винаги е предизвиквало множество иронични усмивки в концертните зали и само малцина сякаш са успявали да надмогнат първичната реакция в себе си и да се потопят в атмосферата на един нов тип музика, като по този начин да усетят нейното истинско богатство на звукови багри. Помня, че останах възхитен от тези, за мен напълно непознати, звуци. Поразиха ме лекотата и свободата, с която пианистът свиреше; но и увереността, че всеки тон е на мястото си, че нищо не е оставено на случайността.

Този пианист, който освен невероятен преподавател, с течение на годините се превърна в скъп приятел и може би най-важното: стана мой безценен водач в света на съвременната музика. Лауреат на конкурса Шьонберг; реализирал голям брой премиери на солови и камерни произведения в концерти по целия свят; записал невероятно обемна дискография; но също така човек, който е винаги готов да сподели с онези, които имат желание и смелост да навлязат в музикалния свят на 20. век, своите знания и умения. А те от своя страна са плод и на дългогодишната му работа с много от най-изявените композитори на неговото време – Волфганг Рим, Луиджи Ноно, Пиер Булез и разбира се – Карлхайнц Щокхаузен.

“Директната връзка с композиторите – обича да повтаря Вамбах, е едно от нещата, които най-много ме привличат в съвременната музика. Възможността да зададеш въпрос върху дадено произведение на самия композитор винаги ми се е струвала фантастична!” Тези въпроси и отговорите, които е получавал, превръщат уроците му в неизчерпаем извор на информация от “първа ръка”. Историите с различни композитори, които той разказва, не могат да бъдат прочетени в книгите по музика; когато анализира някое произведение, добавя мисли, споделени от композитора в процеса на работа, които иначе не могат да бъдат видяни в партитурата.

На първия си урок по пиано се престраших да поздравя проф. Вамбах за концерта и да го помоля да ми покаже нотите на пиесата на Щокхаузен. Картината, която се разкри пред мен, беше колкото интересна, толкова и чужда. Познатите петолиния и ноти рисуваха пейзаж, шокиращо различен в сравнение с всичко онова, което бях виждал дотогава.

“Първите пиеси от Щокхаузен, които чух бяха Пиеса за пиано X, Рефрен и Контакти. Това беше през 60те години. Тези творби оставиха дълбоко впечатление в музикалното ми мислене. В средата на 70те започнах да разучавам Пиеси за пиано ІX и X, както и Контакти. Така до началото на 80те години бях изпълнил на концерти и записал Пиеси за пиано І – ХІ. Но истинското приключение започна на 15.07.1982.”

Приключението за мен започваше още с бележката в първия такт на Пиеса ІХ. Всеки пианист е наясно, че при едно продължително повтаряне на един и същи акорд, което освен това е придружено от постепенно затихване, рано или къно има опасност тонове от акорда да “изчезнат”, да престанат да се чуват на фона на други. Само с много умение може въпреки променящата се динамика, звученето на акорда да остане непроменено. Щокхаузен се обръща към пианиста с указанието да не внимава за това изчезване на тонове.

Тази бележка говори красноречиво, че този акорд не просто затихва – той бавно умира, разлага се на съставните си части, руши се “отвътре навън”. Заедно с това обаче се раждат нови съзвучия, обертоновете се свързват, за да образуват нови тембри. Веригата се затваря; в природата нищо не се губи, само променя формата си. Така изключително умело, само в рамките на един такт, Щокхаузен предава сбито развитието на цялата пиеса. Сам по себе си този такт се превърна за мен в нещо като слънчев лъч, който разкъса мрака и раздели небето от земята. Започнах да виждам смисъла, скрит зад новите звуци.

“Срещнах се с Карлхайнц Щокхаузен в неговия дом, за да репетираме. Всяка една среща с композитор е много специална. Имал съм щастието и честта да работя с Ноно, Булез, Рим и много други композитори. Работата с Щокхаузен обаче се отличаваше, изпълнена с несравнима наситеност. В рамките на следващите 2-3 години работихме по всички Пиеси за пиано. След това дойдоха Рефрен и Контакти. Резултатът от нашата работа бяха записи на плочи и компактдискове.” Въпросните записи и до днес са международен еталон що се отнася до клавирното творчество на Щокхаузен. ” От 1985 последваха множество интензивни репетиции за общи концерти в рамките на важни фестивали в Лондон, Париж, Виена, Рим, Амстердам и други.”

Инго Метцмахер – пианист и диригент, един от съоснователите на “Ансамбъл Модерн” – Франкфурт и понастоящем главен диригент на Немски симфоничен оркестър Берлин – казва, че да работиш с Щокхаузен е огромна привилегия. За мен привилегия беше възможността да имам за преподавател човек, който споделяше директните си впечатления от Щокхаузен, събирани по време на дългата им съвместна работа. Година и половина след онзи първи урок срещите със съвременната музика бяха станали ежедневие за мен, а изненадите въпреки това не свършваха.

Като задължителна част от следването ми посещавах серия от лекции, посветени на музиката на 20. век. В една от тях проф. Вамбах говори за Щокхаузен и отново анализира Пиеса ІХ. Този път останах поразен от нейната предистория. Щокхаузен започва цикъла Пиеси за пиано, когато е на 24 години. В рамките на две години, когато Пиеси І – ІV са готови, той изпраща нотите на много от най-изявените пианисти на своето време. Почти всички му ги връщат без отговор. Някои, в това число и Алоис Контарски – един от най-големите изпълнители на модерна музика през 20. век, дори пишат на композитора възмутени писма с въпроса защо пилее времето си в създаване на подобни неизсвиряеми пиеси. Това неминуемо обезкуражава младия композитор и той е на път да се откаже от “Скиците” си, както веднъж нарича цикъла от Пиеси за пиано.

Един ден при него идва младият американски пианист Дейвид Тюдор. Той не просто изсвирва перфектно пиесите, но и майсторски успява да реагира мигновено на всички корекции и предложения на композитора. Тази светкавична способност на пианиста да променя собствената си интерпретация; начинът, по който “материализира” звуковата картина, която дотогава съществува само в съзнанието на композитора, убеждават Щокхаузен да продължи цикъла от Пиеси. Логично е, че Пиеси VI, VІІ и VІІІ са посветени именно на Дейвид Тюдор. ІХ и Х от своя страна са посветени на Алоис Контарски – осъзнал своята грешка и междувременно превърнал се в един от най-големите и най-верните изпълнители на Щокхаузен.

"Какво беше необикновеното в работата с Щокхаузен? Той възприемаше творбите си всеки път като нещо ново. Формулираше решаващи въпроси, свързани с музиката и ги проучваше из основи. На този етап вече не ставаше дума за технически проблеми. В основата на работата ни стоеше организацията във времето: всеки път ново разбиране за ритъм, времеви пропорции и въпроси относно темпата в пиесите му.”

В годините между следването си и световното признание, идеите на Щокхаузен са повлияни и подсилени от додекафонията на Шьонберг; начина на изграждане на звуковия материал на Месиен; последователното структуриране на композициите на Веберн. Ярък пример за идеята на младия композитор да твори произведения на изкуството, чиито материал и структура се основават на един определен пропорционален принцип и неговите производни е Пиеса ІХ. Основополагащият принцип в тази творба е т.нар. “златно сечение” или още “числата на Фибуначи”. В тази прогресия всяко число е сбор от предходните две:

1(+1=), 2(+1=), 3(+2=), 5(+3=), 8, 13, 21, 34, 55, 89, 144 и т.н.

Това обаче не е достатъчно и Щокхаузен пренася принципа върху вече съществуващата редица от числа. Резултатът изглежда така:

1(+2=), 3(+3=), 6(+5=), 11(+8=), 19, 32, 53, 87, 142.

Ето откъде идва и размерът на първия такт – 142 осмини. Станах свидетел на любопитен диалог между студент и професор:

-Значи идеята на пиесата е да покаже тези редици?
-Не, редицата е само средството, което подпомага изграждането на творбата.
-Но какъв смисъл има в употребата на подобни редици?
-А какъв смисъл има в до минор в Бетовеновата 5. симфония?

“При тази наша работа, ние отивахме на “експедиция във вътрешността” на музиката. Процесите на зараждане, на сътворяване на музика се случваха от само себе си. В такива моменти усещах Щокхаузен като Музикант, лишен от каквато и да било суета; Човек, който печелеше симпатия със своята топлота и великодушие.”

Седмица след смъртта на Щокхаузен, проф. Вамбах отново изнесе голяма лекция, посветена на клавирното му творчество. Този път акцентът падаше върху прехода между строгата, математическа структура на Пиеса за пиано ІХ и свободата в Пиеса за пиано ХІ, която стига до там, всяко изпълнение на творбата да е уникално и неповторимо, различно от всички останали. Макар на пръв поглед тези две концепции да се самоизключват, водейки до неизбежен парадокс, не могат да бъдат пренебрегнати паралелите в звуковата картина на заключителната част на Пиеса ІХ и цялостното звучене на Пиеса ХІ. Посетих тази лекция със самочувствието, че познавам процеса на мислене на този композитор и просто искам отново да чуя анализа на едно известно произведение. Проф. Вамбах обаче постави нещата така, че вместо да ни поднесе суха фактология за твореца, той ни доближи много повече до човека Карлхайнц Щокхаузен.

В рамките на 4 години имах шанса да получа три различни гледни точки към тази изумителна творба. Всеки път оставах с впечатлението, че вече познавам партитурата прекрасно и нищо повече не може да ме изненада. При всеки нов анализ обаче, спомените на Вамбах за срещите му с композитора и съвместната им работа допълваха цялостната картина и я променяха така, че произведението, което определях като познато, за пореден път ме пленяваше с дълбочината и богатството си.

Когато лекцията приключи, проф. Вамбах седна зад рояла и в притихналата зала се разнесоха монотонните акорди от началото на Пиеса ІХ. Не го бях чувал да я свири нацяло от онзи концерт през октомври 2003. Свиреше с особено вдъхновение, но без излишен патос. Когато свърши, тишината беше почти непоносима. Той обаче се обърна към нас студентите с усмивка: “Щокхаузен си отиде на 05.12.07. Аз му дължа безкрайна благодарност.”

От Вагнер до Робин Худ и обратно

2010-06-15T09:07:00.000+02:00

Този текст е посветен на верния отговор на малката загадка от последната публикация. Или поне наполовина. "Наполовина", защото всъщност се търсеха имената на двама композитори. Единият от тях, когото всеки лесно би разпознал, е Панчо Владигеров. Бих искал да представя другия накратко по-долу. Общото между тях ще дойде като отделна публикация, защото определено си заслужава.

Ерих Волфганг Корнголд (1897 - 1957) е австрийски композитор, роден в Брюн (тогавашна Австро-Унгария, днешна Чехия). Когато е на 4, семейството се премества във Виена. Баща му - Юлиус Корнголд е музикален журналист, известен с (буквално) унищожителните си критики. Той бързо разпознава големите заложби на сина си и по съвет на самия Густав Малер се свързва с Александър фон Цемлински, който става първия и единствен учител по композиция на Ерих.

1910 Виенската опера поставя балетната пантомима Снежният човек на тогава 13-годишния компиозитор. Това е неговия първи голям успех. Следват още много, превръщайки го в известен композитор, държащ първенството наравно с имена като Рихард Щраус. Работата му като аранжор на оперети, го свързва с Макс Райнхард - немски режисьор с еврейски произход. Двамата поставят заедно Прилепът от Йохан Щраус в Берлин 1929.

1934 по покана на Райнхард, който вече работи в САЩ, Корнголд пристига в Холивуд. Първият "американски" проект на успешното дуо е филмова версия на Сън в лятна нощ на Шекспир. Задачата на Корнголд е да адаптира за големия екран музиката на Феликс Менделсон Бартолди, част от която е и световноизвестият Сватбен марш. Година по-късно австрийският композитор подписва договор с Уорнър Брос, който му спечелва световно признание. 1936 печели първия си Оскар. Животът му обаче никак не е лек, разкъсван между двата континента - Америка, където преуспява като филмов композитор и Европа, където все още живее семеството му и където е кариерата му на "сериозен" композитор и диригент.

Присъединяването на Австрия към нацистка Германия през 1938 изненадва Корнголд. Той едва успява да изтегли семесйтвото си при себе си в Америка. Зарича се да не пише концертни творби докато Хитлер е на власт. Отдава се изцяло на филмовата индустрия, издържайки близките си, както и много приятели и колеги, също като него - избягали от нацизма в Европа. Печели втори Оскар, този път за музиката си към Приключенията на Робин Худ. По-късно получава американско гражданство.

Издига филмовата музика до неподозирани висоти. Вместо характерната тогава формация за танцова музика, използва голям симфоничен оркестър. Въвежда много принципи и идеи от класическия симфонизъм и оперна музика. Един от основните му приноси е използването на лайт-мотиви (от немски - "водещи мотиви"; характерни теми, звучащи винаги във връзка с определен герой, сцена или част от сюжетното действие), взаимстван от оперите на Вагнер.

1946 Корнголд се завръща към "сериозната" музика. В много творби използва теми от филмовата си музика (свобода, която предварително си е откупил в договора с Уорнър Брос). Първото пътуване за Европа е отменено след като композитора става жертва на сърдечен удар 1947. За пръв път стъпва на родна земя в крайна сметка едва 1949. Отсъствието му обаче е било прекалено дълго. Вкусът на виенската публика и критика се е променил, предпочитанията са към по-"модерни" композитори. Корнголд се чувства неразбран и недооценен в родината си. Светът, който толкова много му е липсвал през всичките години в изгнание просто вече не съществува.

1954 отново прави опит за завръщане, също без успех. Съгласява се да работи по филмова музика отново. Магически огън е биографичен филм за Вагнер. Страхувайки се, че музиката на големия майстор ще изглежда нелепо на екрана ако остане в несигурни ръце, Корнголд се заема с партитурите. Това е и последната му работа като филмов композитор.

1955 остава частично парализиран след удар. Умира 1957 на 60 години, вярвайки, че е напълно забравен. 60-те години излиза плоча с откъси от различни негови филмови композиции. Впоследствие биват издадени и много от "сериозните" му творби. За едни Корнголд и до днес остава детето-чудо, продало божествения си талант и отдало се на комерсиалните успехи. За други - той е баща на съвременната филмова музика и с това се нарежда до най-големите творци на 20. век. Самият той се вижда просто като композитор. Нито повече, нито по-малко. Бих искал да завърша с негов цитат:

Music is music whether it is for the stage, rostrum or cinema. Form may change, the manner of writing may vary, but the composer needs to make no concessions whatever to what he conceives to be his own musical ideology ...

Кой кой е?

2010-05-31T08:09:00.001+02:00

Малка загадка относно самоличността на двама композитори. Единият е българин, другият - не. Сигурен съм, че всеки може да предположи вярно за кой български композитор става въпрос. По-интересно ми е дали някой (познава и съответно) би разпознал другата личност.

И двамата са родени в навечерието на 20. век.

Дете-чудо, известен оперен композитор, диригент и аранжoр.
Дете-чудо, утвърден композитор, пианист, диригент, аранжор и преподавател.

Бягайки от нацизма, напуска родината си и отива да живее и работи в САЩ.
Бягайки от нацизма, се завръща в родината си, където живее и работи до края на живота си.

Проваля се в опитите си да продължи кариерата си оттам, докъдето е стигнал преди войната.
Дори не се и опитва да възстанови връзките си и да повтори успехите си в чужбина.

Умира огорчен, смятайки, че въпреки бляскавите си младежки успехи, още приживе е осъден на забвение.
Шегува се по повод званието си Народен артист: "Преди бях международен артист, сега станах и народен".

Баща на съвременната симфонична филмова музика.
Икона на една цяла класическа музикална национална школа.

Предположения оставяйте в коментарите. Не е задължително да се ограничавате само с едно име. Идеята за загадката ми хрумна докато събирах материали за текст върху приликите и разликите между двамата. Нарочно съм пропуснал една от най-ярките общи характеристики в творческите биографии и на двамата - с нейна помощ и малко решерширане, отговорите биха дошли прекалено лесно. Надявам се до седмица-две да съм готов с въпросния текст и да го публикувам. Дотогава ще следя предположенията ви.

Шест степени на отдалечеността (и нито един полутон!)

2010-05-18T08:00:00.003+02:00

Теорията за шестте степени на отдалеченост (Six degrees of separation) твърди, че двама произволно избрани хора на планетата могат да бъдат свързани чрез общи познати с максимум 6 стъпки. Малко е странно на пръв поглед, но съвсем не е нереалистично. В днешно време едно подобно свързване е много лесно с многобройните налични социални мрежи. По-рано, и нямам предвид само 20. век, съвсем не е било така. Едва след дълги часове на ровене в архиви, четене на стари статии и проследяване на писмена кореспонденция, човек е успявал да попадне на подходящ познат, с когото да продължи веригата.

Понякога се забавлявам, свързвайки композитори, творби и изпълнители в подобни вериги. Ограничавайки се само с музиканти, групата от хора, които бих искал да свържа, доста намалява. Затова утежнявам леко задачата си избирайки крайните си точки в различни поколения или дори епохи. Някои вериги се получават едва ли не от само себе си, имат последователна структура и въздействат убедително. Други са доста изкуствени и почти нямат връзка с реалността. И двата вида обаче могат да доведат до интересни предложения за концертни програми.

Една от най-успешните подобни вериги, започва с Роберт Шуман и завършва (в моята версия) с Панчо Владигеров. Връзката между всеки две съседни звена не е просто познанство, а е връзка между учител и ученик. При това стъпките са само 4. А и има замесени клавирни триа.

Триото на Владигеров, за което писах подробно по-рано (кратки звукови примери има тук и тук), е първото българско трио въобще. То е написано една година след като Първата световна война слага край на работата на българския композитор с Паул Юон. При него талантливият младеж е учил композиция от 1912 до 1915.

Самият Юон е учил първоначално композиция при Сергей Танеев и Антон Аренски. 1894 обаче, той учи композиция във Висшето музикално училище в Берлин, в класа на Волдемар Баргиел. 1901 излиза Практическо обучение по хармония от Юон, както и първото му клавирно трио. До смъртта си пише още много камерни произведения.

С Баргиел сме само на 2 стъпки (или едно звено) от крайната ни цел - Роберт Шуман. Това звено е съпругата на Роберт - Клара Вик, или по-точно Клара и майка й. След брака си с Фридрих Вик - бащата на Клара, майката се жени повторно. Волдемар Баргиел е 9 години по-млад полубрат на Клара, която по-късно приема името на съпруга си - Шуман. Първото Трио оп. 6 на днес неизвестния композитор е посветено с искрено благоговение именно на Роберт Шуман. Въпреки близката родствена връзка с големия музикант и публицист, Баргиел никога не е взимал уроци от него.

Концертна зала?

2010-03-26T20:46:00.001+01:00

Преди малко повече от година бях публикувал на друго място тази кратка бележка, която звучи като логично продължение на предния пост.

Знам, че е гадно професионално изкривяване, но въпреки това ще споделя.
Гледам снимките от тази публикация без да съм прочел нито ред от нея, даже заглавието. Стигам до петата снимка(първата, която показва интериора) и инстиктивно си казвам каква хубава камерна концертна зала. После вече виждам, че е параклис и въпреки това липсата на роял продължава да ми се набива на очи. Интересно дали акустиката би била подходяща за класически концерти...

Зарадвах се да видя коментар от автора на публикацията, привлякла вниманието ми:

Всъщност църквите и параклисите винаги се правят с добра акустика за акапелни изпълнения.

Ето и моят отговор тогава:

Именно - реверберацията е толкова дълга, че почти има ехо. Което е предпоставка за лоша концертна акустика. Но пък от друга страна ми направиха впечатление високоговорителите, които се виждат на една снимка. Щом ги има, значи един или повече акапелни гласове биха се нуждаели от усилване, което означава, че акустиката (може би) би била подходяща за инструменти. Или поне така ми се иска. Изглежда наистина страхотно и е доста вдъхновяващо за свирене, според скромното ми мнение.

Бих се радвал да продължим дискусията тук.

Камерна зала Й. С. Бах, Манчестър

2010-02-28T11:28:00.000+01:00

Залата, в която се провежда един концерт, играе огромна роля в цялостното впечатление, което остава след концерта. "Зала" може да бъде обикновена стая с големината на просторна всекидневна или огромна сграда като камерната зала на Берлинска филхармония. Както не може да има двама напълно еднакви изпълнители, нито еднакви музикални инструменти, така няма и две напълно идентични зали. Всяка има свое излъчване и характер. И това е само видимата част. В звуково отношение разликите са още по-големи. Също както двама човека, две зали могат да си приличат външно (в случая отвътре), но да се различават по душа. Акустическите качества на една зала са нейната душа.

Факт е обаче, че в днешно време все по-силно се налага идеята за добре-продаваща-визия. Дори на мен като на професионален музикант, понякога ми писва от еднообразната вътрешна архитектура на класическите зали. Затова и намирам за много интересни и вдъхновяващи опитите, класически концерти да бъдат пренесени на нетрадиционни локации (бивши или дори настоящи промишлени халета, жп-гари, летища и т.н.). Смятам, че в това няма нищо лошо, стига разчупването на традициите да не се превръща в цел. Още повече, подобни пренасяния обикновено са свързани с големи компромиси от акустична гледна точка.

Затова изключително много се зарадвах като попаднах на този проект за обособяване на камерна зала в голямо хале. Съдейки по снимките, изключително добре е пресъздадено усещането за интимност, която носи в себе си камерната музика - малобройна формация (обикновено 3 или 4, рядко над 5 изпълнители), свиреща в неголямо помещение пред сравнително малка публика. Изглежда модерно, но без да лъха характерната футуристична хладина. На няколко места в текста се споменава, че инсталацията подобрява и акустическите качества на помещението. Не знам доколко това е така, но според скромния ми личен опит, няма начин акустиката да е станала по-лоша от оригиналната.

Изнесено от кухнята

2010-01-24T11:46:00.002+01:00

В петък направихме невъзможното - занесохме на урок 2-ра и 3-та част от Владигеровото трио. Успяхме да разчетем текста само за две седмици, съвместната работа беше ограничена до 20 15-на часа в четири репетиции. Парчетата са, разбира се, все още в много ранен работен стадий, но дори само фактът, че стигнахме дотук за толкова кратък период от време, ме кара да се чувствам много щастлив и не малко горд. Особено като се има предвид колко по-дълго работихме върху първата част.

Повод за тази публикация обаче е не желанието ми да се похваля, а отделни моменти от записа, който направих по време на урока. Обикновено в началото на урока свирим на цяло парчето, което искаме да работим. Преподавателят ни нахвърля някои идеи и хрумвания за цялото произведение и след това започваме детайлната работа. Буквално тон по тон, акорд след акорд, всяка фраза бива "наместена".

Записите от уроците са полезни, доколкото човек трудно може да запомни всички детайли, преминали през главата и ръцете му в рамките на тричасовия урок. Рядко се случва обаче да свирим по-дълги откъси, така че след това да имаме записано директно сравнение между свиренето в началото и след (или повреме на) работа.

Прослушвайки записа от петък попаднах точно на един такъв откъс. Това е началото на 2-та част. Челото свири ~~соло~~ тема, пианото акомпанира, а откъсът приключва малко след влизането на цигулката. Интересно ми е доколко "нетренираното" ухо на любителите би доловило разлика и как точно би я описало. Не се стеснявайте да коментирате и критикувате!

Записът от началото на урока:

И след доста работа:

Поглед назад

2010-01-19T07:20:00.003+01:00

Кратката справка в архива на блога показва, че за 2009 има 23 публикации или средно почти по една на всеки 2 седмици. Пожелавам си за новата година ако не се увеличават, то поне да не намаляват. Да има повече такива постове и по-малко като този.

Вечерта след последния за миналата година урок, си устроихме малък домашен концерт със записите от дипломния ми изпит и от концерта в университета в Есен. Колкото и нескромно да звучи, наистина имаме своите страхотни моменти! От дистанцията на времето се променят възприятията. Успявам да се откъсна от моментната прекомерна самокритичност, характерна за всеки изпълнител и нещата наистина ми харесват повече, отколкото тогава, когато сме ги свирели и записвали. Разбира се не всички записи, но тенденцията определено е положителна.

Съжалявам, че така и не направихме запис от конкурса. Щеше да ми е много интересно да чуя със сегашните уши изпълненията, от които тогава останахме толкова разочаровани. Не с надеждата да намаля разочарованието, а за да мога по-хладнокръвно и дистанцирано да проумея какво точно се случи и да знам как да го избегнем в бъдеще.

В този ред на мисли, реших, че днес една година след нашето първо излизане на сцена, към откъса от Пипков мога да добавя и два малки откъса от Бетовен. Уговаряме се, че аудио-етикетът ще обозначава постове, съдържащи клипове без видео (нация техническа!).

Джон А. Слобода: Музикалният ум

2010-01-14T10:25:00.003+01:00

Истински крайъгълен камък на музикопсихологията, The Musical Mind на John A. Sloboda, е изключително препоръчително четиво не само за психолози с музикално хоби, но и за всички музиканти (с всичките им/ни психози). Усещането, че някой, който никога не те е виждал и не е контактувал с теб, който дори не подозира за съществуването ти, разбира по-добре от самия теб процесите в главата ти и дори ти ги обяснява пределно ясно, е меко казано неестествено.

Книгата е разделена според отношението към музиката: възприемане - от гледната точка на пълен аматьор, на напреднал любител, както и на професионален музикант; създаване - особено ми допадна яснотата, с която се разграничават импровизация и композиция, както и задълбочения психологически анализ на двете дейности; възпроизвеждане - собствената интерпретация на произведения от "класическия" репертоар, която се изгражда въз основа на исторически традиции и лични творчески импулси.

Музиката е разглеждана като изкуство, но и като професия. Проследява се развитието й в различните исторически периоди на западната цивилизация, както и в други култури. Особено внимание е обърнато на ролята й в образованието, по-специално влиянието и значението й за най-малките. Авторът избягва сложна терминология, текстът се чете леко и поне за мен беше изключително увлекателен. Така и не намерих превод на немски, за български не си и представям, че може да има. Смятам, че човек със средно добри познания по английски не би се затруднил.

Книгата завършва с отворен край - факт е, че музиката е лукс, а не необходимост. Човек може да живее и без музика, но възможна ли е цивилизацията ни в този й вид без музика?

Декемврийски миш-маш

2009-12-12T20:00:00.001+01:00

В началото на декември доживяхме и това да ни се случи - един от от най-подредените, организирани и педантични професори не просто закъсня, а въобще не дойде на урок, който бяхме уговорили 2 месеца по-рано. Проблемът доколкото разбрахме беше във връзката между електронната поща и органайзерът на лаптопа му. За щастие успяхме някак да напаснем програмите си с неговата и в крайна сметка в последната седмица преди коледната ваканция да се видим още веднъж през 2009. Най-накрая му занесохме първата част на Владигеровото трио, която бях започнал да разучавам още август.

Записът е с доста лошо качество, при това само откъс от началото на частта. За пръв път ни се случи да работим едно произведение без да имаме реална слухова представа за него - разполагахме единствено с нотния материал. Към това идва фактът, че това определено е най-трудното трио, което досега сме свирили заедно. Като прибавим и щипка патриотизъм плюс любопитството как звучи младият Владигеров се получава шарената смесица от причини (или оправдания) защо качвам нещо (било то част от т.нар. работен процес), което по принцип не бих си позволил да пусна пред публика. Надявам се да намерим енергията и ината, необходими за цялото произведение!

Снимките, които добавих са още от свиренето през май в Бон. Освен документалната, не претендират за каквато и да била стойност. Правени са on the go и се публикуват със съгласието на автора.

Музикални сувенири от България

2009-11-08T23:39:00.001+01:00

Камерните партитури, които си донесох от България лятото, наричам понякога сувенири от родината. Парадоксалното - всевъзможни евтини сувенири (най-често с вездесъщия Made in China етикет) има навсякъде, подобни партитури обаче се намират трудно. Имах доброто желание, да си ги купя. Уви, трябваше да се задоволя с фотокопия.

Ограничих търсенето си до пет композитора. В книжарницата на Съюза на българските композитори нямаше нито едно трио от композиторите, от които аз се интересувах. Всъщност нямаше никакви триа. Единствената камерна творба с пиано беше Клавирен квартет от Пипков. Партитурата заедно с щимовете на струнните инструменти струваше 11 лв и изглежда така:

Не се превземам и разбира се, се радвам, че ще имаме възможността да свирим и работим произведението. Все пак обаче съм на мнение, че една официално издадена партитура не може да изглежда по този начин.

Иначе намерих нотите на две триа в различни библиотеки в родния Плевен и ги копирах. Копията (не двете заедно, а всяко едно поотделно!) излязоха малко по-скъпи от "оригиналната" партитура от Пипков. Отгоре на всичкото, не бих казал, че изглеждат по-зле или, че са по-неудобни за четене и свирене. Владигеров:

И Златев-Черкин:

П.П. Докато планирах тази публикация, обмислях доколко ще е полезно да сложа линк към сайта на СБК, както и да напиша координатите, които имам. Разочарован от лошото качество на "печатното" издание на Пипковия Квартет, оставям само тази снимка.

Много ниско качество и с това всъщност много подходяща.

1 година трио Грим

2009-10-04T21:18:00.003+02:00

Без парти, без подаръци, без гръмки слова. С по една репетиция на 24. и на 26. символично рамкирахме датата на първото ни събиране с цел съвместно музициране - 25. септември. Закрихме първата и дадохме начало на втората година от съществуването си като състав. По традиция, в подобни моменти човек си прави равносметка за отминалото и планове за предстоящето.

Нашата равносметка изглежда горе-долу така:

3 концертни участия - моят дипломен изпит по камерна музика, самостоятелният ни концерт в Уни Есен и откриването на изложбата на двама български художници в Бон, където свирихме по покана на българското консулство (по-късно ще кача снимки и от там в отделен пост).

2 успешни приемни изпита - веднъж януари, когато Ди кандидатства за специализация по камерна и музика и вторият - през май, когато и аз кандидатствах, но за вече преобразуваната специалност магистратура по музика със специалност камерна музика.

1 конкурс, който за съжаление съвсем не премина добре, но беше важна стъпка в развитието ни.

Плановете ни засега са много, но затова пък амбициозни.
Пожелавам на момичетата и себе си здраве и вдъхновение. Да запазим и развиваме желанието и усърдието, с които работим заедно. Останалото и само ще дойде!

Автопортрети

2009-09-01T08:00:00.004+02:00

Преди няколко седмици две непредвидени обстоятелства, промъкнали се вкъщи през нощта и изплашили безумно майка ми, ме лишиха от фотоапарата ми и от възможността да публикувам снимки тук. Временно - докато си избера нов.

Този пост стои като чернова от началото на май. Все се каня да го публикувам и все изскача нещо друго. Днес дойде и неговият ред. Това е моят малък homage към стария ми верен Canon.

В неделята преди конкурса бяхме заети с това да си правим снимки. От общо 50-на кадъра направени на самоснимачка, в крайна сметка си харесахме 5. Този от заглавката* е най-сполучливия. Следват останалите 4.

* - Със старата тема на блога си замина и въпросната заглавка, затова качвам тук кадъра отново:

In Memoriam Бохуслав Мартину

2009-08-28T08:00:00.008+02:00

Днес се навършват 50 години от смъртта на чешкия композитор Бохуслав Мартину. Роден 1890 в малкото градче Поличка, той отрано показва музикалната си дарба и на 16 години става студент в Пражката консерватория. След края на следването си работи като композитор, цигулар и учител по музика. Прекарва Първата световна война в родния си град. Кантатата му Чешка рапсодия за баритон, смесен хор, оркестър и орган ознаменува края на войната. Премиерата й е на 12 януари 1919, а лятото на същата година обикаля големите европейски градове като Лондон, Париж, Женева и др. в изпълнение на оркестъра на чешкия Национален театър.

1923 година творческите му търсения го отвеждат в Париж, където живее и работи до 1940. Тук той пише първото си клавирно трио - Пет кратки пиеси (1930). Избухването на Втората световна война го принуждава да емигрира в САЩ. Пътуването е дълго и тежко, повечето от ръкописите му остават в Париж. Успява да вземе със себе си едва 4 партитури. Първият му голям успех отвъд океана идва на 14 декември 1941, когато симфоничният оркестър на град Бостън прави дебютно изпълнение на Concerto Grosso под диригенството на Серж Кусевицки. 1945 пише Чешка рапсодия за цигулка и пиано, за да отпразнува края на войната. Композира и преподава в Mannes School of Music в Ню Йорк, Princeton University в Ню Джърси (където по-късно става професор по композиция), Berkshire Music School и Curtis Institute във Филаделфия.

1948 за пръв път посещава Европа отново, но политическата ситуация в родината му го принуждава да остане в чужбина. 1950/51 почти едновременно завършва второ и трето трио. Въпреки нелеката участ на композитора, утежнена допълнително от тежък инцидент, приковал го за седмици към легло, двете камерни творби са изпълнени с енергични танцови мотиви. Мелодии от чешкия фолклор се срещат с ритми от американската джазова музика.

1952 получава американско гражданство. На два пъти печели наградата за музика на нюйоркската критика, два пъти е удостоен с годишната награда на Фондация Гугенхайм. 1953 се премества в Ница, а 1957 по покана на Паул и Мая Захер - в Шьоненберг близо до Базел. В последната година от живота си е изключително продуктивен, успява да напише, довърши или преработи огромен брой творби. Умира в болница в Лиещал и е погребан в Шьоненберг. 1979 тленните му останки са пренесени в родната му Поличка.

Бохуслав Мартину в уикипедиа - на английски и на немски.
Официална страница на името на композитора.

Бохуслав Мартину - Голямо трио в До, 2. част

Видеото е от концерта в Уни Есен и се публикува със съгласието на автора.

Неизвестните учители на един известен композитор

2009-08-21T08:00:00.004+02:00

Несъмнено името на Панчо Владигеров се извисява над всички останали български композитори. Заслепен от яркостта на творческия му гений, човек обаче лесно забравя, че именитият композитор и преподавател по композиция, някога сам е бил ученик и е разчитал на помощ от по-ерудирани от него. Този текст ме накара да видя в нова светлина една сякаш позабравена негова творба.

Владигеров заминава за Берлин 1912 година, когато е едва на 13 години. Тъй като няма навършени 15 години не може да започне да следва във Висшето училище по музика. Анри Марто, който е чул двамата братя Владигерови в София година по-рано и всеотдайно се ангажира с помощ и съвети в образованието им, свързва Панчо с Паул Юон. Съвместната им работа продължава до 1915 година, когато Юон е мобилизиран във войската. Същата година Юон пише своето трето Трио оп. 60.

Следващият учител по композиция на младия българин е Фридрих Гернсхайм. Клавирните вариации върху "Мила родино" се раждат в този период. След смъртта на Гернсхайм през септември 1916, Владигеров попада в класа на Георг Шуман. Под негово ръководство е завършено първото българско клавирно трио - Трио оп. 4 в си бемол минор.

Близостта на двете събития - смъртта на Гернсхайм и завършването на камерната творба, сякаш потвърждава идеята, че славянските триа поначало са реквиеми (Чайковски, Рахманинов и Шостакович - за да споменем само най-красноречивите примери). Любопитна подробност е, че същата 1916 година самият Шуман завършва своето второ Трио оп. 62, което освен това е във фа мажор (доминантната тоналност на си бемол минор).

За съжаление Владигеров не пише повече клавирни триа, квартети или квинтети. Неговите учители обаче оставят богато наследство:

Paul Juon (1872 - 1940)
Trio [Nr. 1] op. 17 (1901)
Trio-Caprice nach Selma Lagerlöfs "Gösta Berling" (1908)
Trio [Nr. 3] op. 60 (1915)
Litaniae. Tondichtung op. 70
Legende op. 83 (1929)
Suite op. 89 (1932)
Trio-Miniaturen [18+24] (1920)

[Klavierquartett] Rhapsodie (nach Gösta Berling) op. 37 (1907)
Klavierquartett Nr. 2 op. 50 (1912)

Quintett [Nr. 1] (V, 2 Vla, Vc, Pf) op. 33 (1906)
Quintett Nr. 2 (2 V, Vla, Vc, Pf) op. 44 (1909)

Sextett (2 V, Vla, 2 Vc, Pf) op. 22 (1902)
Divertimento (Bläserquintett und Klavier) op. 51 (1912)

Kammersinfonie (Septett und Klavier) op. 27 (1905)

Friedrich Gernsheim (1839 - 1916)
Klaviertrio Nr. 1, op. 28 (1873)
Klaviertrio Nr. 2, op. 37 (1879)

Klavierquartett Nr. 1, op. 6 (1865)
Klavierquartett Nr. 2, op. 20 (1870)
Klavierquartett Nr. 3, op. 47,3 (1883)

Klavierquintett Nr. 1, op. 35 (1877)
Klavierquintett Nr. 2, op. 63 (1897)

Georg Schumann (1866 - 1952)
Klaviertrio [Nr. 1], op. 25 (1900)
Klaviertrio Nr. 2, op. 62 (1916)

Klavierquartett op. 29 (1901)

Klavierquintett Nr. 1, op. 18 (1898)
Klavierquintett Nr. 2, op. 49 (1909)

Кои сме ние

2009-07-30T15:23:00.002+02:00

Паузата след последния пост наистина се разтегна прекалено много. Получих доста укори, че съм изоставил блога. Поднасям искрените си извинения на верните ни фенове, които през цялото време проверяваха дали все пак не съм качил нещо ново и всеки път оставаха разочаровани! Целия юни бях изключително натоварен, заради завършването си. После започна ваканцията...

Горе-долу така (само че на немски) изгледжаше текстът с биографиите, които спретнахме за програмата на концерта на 23.04.:

Марин Петров (пиано) е роден 1984 г. в Плевен. Започва да свири на пиано на 6 години в класа на г-жа Жанета Кирицова, а по-късно в класа на г-жа Елеонора Карамишева в СМУ “Панайот Пипков”, град Плевен. Лауреат на национални и международни конкурси (“Панчо Владигеров”, Шумен 2001 – 1ва награда, “Албер Русел”, София 2002 - 2ра награда и др.), стипендиант на фондация “Райна Кабаиванска” за 2002-03 г. Завършва 2003 г. с отличие и Национална диплома от Министерството на културата и образованието. Следва във Висшето училище за изкуства Фолкванг в Есен, Германия в класовете на проф. Бернхард Вамбах (пиано) и проф. Дирк Момерц (камерна музика).

Update: Дипломира се юни 2009 и е приет за специализация по камерна музика в същото учебно заведение в класовете на проф. Андреас Райнер и проф. Владимир Менделсон.

Диляна Славова (цигулка) е родена 1984 г. във Варна. Започва да свири на цигулка на 5 години в класа на г-жа Румяна Николова в НУИ “Добри Христов”, Варна. Завършва 2002 г. и започва да следва в ДМА “Панчо Владигеров” в класа на проф. Дора Иванова. Участва в многобройни майсторски класове в страната и чужбина. Лауреат е както на Националното (2002, 2ра награда), така и на Международното издание (2007, 4та награда) на конкурса “Панчо Владигеров” Шумен. Стипендиант е на фондациите “YAMAHA” (февруари 2004) и “Milke Violin Grant” (юли 2004). След завършването си 2005 г. е приета в класа на проф. Минчо Минчев във Висшето училище за изкуства Фолкванг в Есен, Германия. През февруари 2009 се дипломира с отличие.

Update: От летния семестър 2009 специализира паралелно цигулка (в класа на проф. Минчо Минчев) и камерна музика (в класовете на проф. Андреас Райнер и проф. Владимир Менделсон) в Есен.

Красимира Костова (виолончело) е родена 1983 г. във Варна. Започва да свири на виолончело на 6 години. Учи в НУИ “Добри Христов”, Варна в класа на г-жа Любка Ангелова, а по-късно в класа на г-жа Даниела Кирилова. Завършва 2002 и следва в ДМА “Панчо Владигеров”, София в класа на проф. Богомил Караконов. След завършването си през 2006 г. продължава обучението си със специализация в ДМА “П. Владигеров”. От 2007 г. започва да взима редовно уроци от проф. Александър Хюлсхоф, а от 2008 е студентка в класа му във Висшето училище за изкуства Фолкванг в Есен, Германия.

Макар и съставено от българи, клавирно трио “Грим” е основано в Германия, където музикантите се срещат по време на обучението си във Висшето училище за изкуства Фолкванг в Есен. Триото прави сценичния си дебют в Аулата на училището по време на концерт-дипломен изпит по камерна музика на пианиста Марин Петров.

Клавирно трио “Грим” следва в класа по камерна музика на проф. Андреас Райнер.

Update: За да е актуално, последното изечение би трябвало да изглежда така - клавирно трио "Грим" специализира камерна музика в класовете на проф. Андреас Райнер и проф. Владимир Менделсон в Есен.

И не, не съм самовлюбен пианист, подценяващ колежките си; нито пък съм на мнение, че мъжете непременно са по-добри музиканти. Просто традицията повелява йерархията в триото винаги да е такава - пиано да е най-отпред, следвано от цигулка и накрая челото.

Не мога да рисувам

2009-06-13T00:04:00.001+02:00

Ето не едно, а две доказателства:

И двете са резултат на дълги, но не особено плодотворни усилия с най-елементарен софтуер за рисуване. Засега се изчерпах откъм идеи, но ако ми хрумне нещо, пак ще се поизпотя с мишка в ръка, долепил чело до монитора. А ако сред скромната аудитория на този блог случайно се намери ентусиаст/ка, който да предложи сполучливо изписване на кирилица на името на триото ни, ще й/му бъда много признателен!

Покана за вторник в Бон

2009-05-23T14:07:00.006+02:00

Светът е малък

2009-05-14T07:00:00.005+02:00

Когато преди няколко седмици трябваше да се срещнем официално с втория си преподавател (как и защо са двама е тема на друга публикация) за да обсъдим и плануваме заедно протичането на семестъра (за това също ще разкажа отделно), това дефакто беше втората ни среща с него. Първата беше по време на приемния изпит на Ди за специализация по камерна музика през януари. Той сподели че много е харесал Пипковото трио от изпитната ни програма, че изпълнението ни му е допаднало много и промърмори нещо като бяха много добри приятели с баща ми.

Самият професор говори с една очарователна смесица от немски и английски с екзотичен акцент, подправена с италиански думи и изрази от музикалната терминология. И тримата бяхме нервни, защото не знаехме какво точно ни очаква на тази среща, затова решихме, че не сме разбрали и оставихме нещата така.

Съботата преди конкурса направихме и първия урок с него. Случи се така, че след урока той сам повдигна темата за българските композитори, задавайки въпроси за Владигеров, Пипков, Лазар Николов. Зарязахме всякаква тактичност и директно попитахме дали наистина е познавал Пипков.

Аз не, но баща ми беше добър приятел с него. И с Владигеров, и с много други български композитори. Все пак България ни е съседка.

Чак сега започнахме бавно да осъзнаваме, че преподавателят ни също като нас, идва от Балканите. Възползвахме се от ситуацията, споделихме че сме търсили безуспешно ноти или записи на триа от Енеску и помолихме за информация.

Едно трио в ла, което при това не е запазено цяло. Има две различни версии от двама различни композитори, които са го реконструирали.

След което ми написа имената им: Hilda Jerea и Pascal Bentoiu. Пожела ни още веднъж успех на конкурса и се разделихме. И тримата гледахме с изумените погледи на деца, виждащи фокусник за първи път. Просто няма как името Владимир Менделсон да ни подскаже, че става въпрос за румънец, нали?!

Изпити по никое време

2009-05-06T07:00:00.003+02:00

Миналия семестър Ди взе дипломния си изпит по цигулка и кандидатства за инструментална специализация и специализация по камерна музика. Издържа и двата изпита и в момента прави двете специализации едновременно.

Досега приемните изпит винаги са изпреварвали дипломните, което предизвиква пълен организационен хаос. Едно на ръка, че заедно с останалите документи, при кандидатстването трябва да бъде представена и диплома, която още не съществува. А от оценката в дипломата зависи дали въобще имаш право да кандидатстваш за специализация. Не по-малко глупаво беше недомислието да свириш пред същото жури програмата, която ще чуят и само след няколко дена на дипломния изпит (поне що се отнася до соловите изпити). Така на 16. януари свирихме с триото на приемния изпит за специализация по камерна музика, а Ди държа инструменталния си дипломен изпит на 27.01 и 03.02 (закрита и открита за публика части). Явно обаче някой най-накрая е решил поне да опита да оправи изпитната каша и соловите приемни изпити дойдоха няколко дена след дипломните.

Моят дипломен изпит този семестър е на 26.06 и 02.07. Очаквахме приемните изпити по камерна да се паднат в най-лошия случай между 10. и 20. юни. Всъщност тайно се надявахме този семестър да уеднаквят датите на всички приемни изпити и камерната специализация да дойде също както соловата едва след дипломните. Датата обаче е цял месец по-рано - 16. май! Това означава, че вече остават точно десет дни до изпита и този път наистина ще направим само един урок.

Преди конкурса имахме късмет и в крайна сметка работихме три пъти с преподавателите си, общо около 9 часа. Това за произведение дълго 20 минути. Сега ще имаме 2 часа за една част с продължителност 7-8 минути. Първата и (според плана засега) предпоследна репетиция ще направим утре.

Следконкурсно

2009-05-03T20:00:00.004+02:00

Конкурсното ни участие в четвъртък не протече както ни се искаше и се надявахме, затова разочарованието беше голямо. Искам отново да подчертая, че не сме се готвили с идеята да се борим за награда, а просто да се явим и да дадем най-доброто от себе си. Това обаче не се случи и като цяло свирихме много под нивото, на което сме способни.

Журито избра да започнем с 1-ва и 3-та част (Скерцо) от Бетовен, след това 1-ва част Пипков и накрая 1-ва част Мартину (последната с прекъсване, за да влезем в 30-минутното ограничение). Всеки от нас имаше достатъчно време да се разсвири, аз успях да пробвам рояла в залата за няколко минути. Дали обаче от прекалена самонадеяност или от глупаво лекомислие не изсвирихме нито един тон заедно преди да излезем на сцената. Може би именно това беше голямата грешка, предизвикала проблемите в изпълнението ни.

Разминахме се неприятно още на първия акорд. Не ни се беше случвало точно на това място толкова отдавна, че от изумление едва успях да продължа. Оттам нататък частта просто се разпадаше в ръцете ни - бяхме неуверени и неубедителни. Мисълта за проваленото начало се натрапваше в главата ми през цялото време, от което страдаше концентрацията ми, което от своя страна предизвикваше несигурност в технически трудните места.

За Скерцо-то все още не се бяхме успокоили и това си пролича в няколко неубедителни начала, лоши влизания както на отделни инструменти, така и на целия ансамбъл и отново липса на сигурност в някои пасажи. Пипков и Мартину бяха много по-добре от Бетовен, но като цяло също далеч от най-добрите ни изпълнения.

Фрустрацията беше много силна веднага след като се прибрахме зад сцената. Разменяхме си само кратки погледи и едносрични реплики. Трябваха ни няколко минути, за да се успокоим и да започнем да анализираме случилото се. За съжаление нямахме достатъчно време да обсъдим всичко на спокойствие заедно, но когато се разделихме, мисля че и тримата вече напълно бяхме преодолели първоначалния шок.

До вечерта, поне за мен цялата горчивина беше отминала. Остана само усещането, че сме издържали напрегнатия подготвителен период и не сме се отказали преди да направим последната стъпка. Всъщност много приятно усещане. Има ситуации, в които е по-добре човек да си спести излизането на сцена с идеята да изчака по-подходящ момент, когато ще е по-подготвен, по-сигурен, по-самоуверен. Нашият случай обаче беше точно обратния. Ако не се бяхме явили щяхме да си спестим няколко часа неприятни емоции. За сметка на това щяхме седмици (и дори месеци) да се обвиняваме за нерешителността, проявена в последния момент. Щяхме да си задаваме въпроса защо всъщност не се явихме? и не съм сигурен дали щяхме да намерим задоволителен отговор.

Затова когато в късния следобед отидох на официалното обявяване на резултатите, го направих не срамувайки се от слабото ни представяне, а щастлив и горд от факта, че въобще сме взели учасие. И горчивият опит също е опит, нали така?!

Освен това животът продължава, семестърът - също. Същата вечер започнахме да обсъждаме следващото произведения, което ще работим. Изборът ни падна на композитор, който допреди месец бих отхвърлил категорично. Как се стигна до този обрат обаче е друга история.

4хП

2009-05-01T12:00:00.002+02:00

Анкетата в този пост би се сторила на всеки нормален човек твърде много подранила. Или по-скоро позакъсняла. Но... Не можем да си позволим да "замразим" всичката друга работа и цял семестър да свирим само български произведения. Така както всъщност не бихме го направили и с композиторите от никоя друга национална школа. Затова ако искаме (а ние много искаме) на следващия 03. март да организираме концерт по случай Националния празник на Република България, то ни се налага от рано да планираме репертоара. Не толкова кои произведения, колкото кога кое ще работим. Затова отсега организираме нашето 4хП (първомайско празнично-програмно проучване). Дори да отговорите с "не" на първия въпрос, моля отделете време и за останалите! Списъкът с триа от български композитори май внезапно ще се окаже по-полезен, отколкото очаквах.

Анкетата ще е валидна до 12. декември, а коментарите (както винаги) са очаквани и добре дошли!

Бихте ли посетили класически концерт по повод Националния празник - 03. март?

Какъв концерт бихте посетили?

От програмата бихте очаквали:

Тиретата във втората опция на следващия въпрос всъщност бяха наклонени черти със значение "и/или". Не знам защо се променят след публикуването.

Българските произведения трябва да са:

Концертът трябва да е:

Вие живеете в:

Пожелайте ни успех!

2009-04-30T14:35:00.001+02:00

И не забравяйте да стискате палци утре!

В 11:30 българско време излизаме на сцената и откриваме изпълнението си с първата част на Пипков. Какво идва след това ще узнаем едва час преди да започнем да свирим.

Концертът миналата седмица имаше положителния ефект, който очаквахме - възбуди радостната тръпка от свиренето пред публика, но и премахна голяма част от отрицателното напрежение. Всичките ми съмнения доколко е удачно да започнем точно с българското парче се изпариха докато бяхме на сцената. Вече не се хабим в мисли за "добри" и "лоши" комбинации от части, които журито би избрало. Спокойни сме и знаем, че така или иначе не можем да променим селекцията, но пък само от нас зависи как ще я представим. Всъщност - как ще се представим.

Вчера направихме генералната репетиция. Изумих се с колко ентусиазъм и вдъхновение работихме Пипков. Свирим го вече от близо пет месеца, а и парчето все пак не е от най-сложните (или поне в сравнение с останалия ни сегашен репертоар). Въпреки това изникваха нови и нови идеи и гледни точки. Отделихме необходимото време и енергия на всяко предложение - нещо, за което не би ми достигнала смелост ако ставаше въпрос за солово свирене. 2 дена преди конкурс нещата не се пипат, промените са минимални ако въобще ги има. Репертоарът се поддържа и се надяваш да достигнеш пика на формата си точно в изпълнението пред журито.

Докато свирехме в онази стая обаче, подреждайки наново пъзела от звуци, нито за секунда не си помислих, че не му е сега времето. Напротив - мисля, че се доближихме с още една стъпка до идеала, произведението да звучи така сякаш е от нас, в нас. Успехът утре ще е ако запазим точно това усещане. Не да свирим прекрасно чуждата музика, а да свирим естествено музиката, която е част от нас.

Концертът в снимки

2009-04-26T08:00:00.004+02:00

Трио Грим

Ди
на заден план сме аз и сестра ми, която ми обръщаше страниците

Краси

Ди отново

пак аз

любимата ми снимка!

отново цялото трио

след концерта

Снимките в този пост (с изключение на последната) са
(сс) Dr. Grosdi Küpper
и се публикуват с нейно съгласие.

Следконцертно-предконкурсно

2009-04-24T16:00:00.001+02:00

Опитвам се да внеса ред в хаоса от емоции от снощи. Иска ми се да подредя впечатленията си, да ги категоризирам и степенувам. Знам, че е минало твърде малко време и е рано за подобна равносметка. Още повече че до конкурса ще продължим да работим, живеем и горим с тази програма. Реалистичната преценка ще дойде едва след седмици. Но пък тогава, когато разумът надделее над емоциите, би било хубаво (или най-малкото би ми се искало) да мога да си спомня сегашното си състояние.

Доминиращото усещане беше, че вършим нещо правилно и го вършим правилно. Музиката се случваше естествено и нямаше нужда от допълнителни свръхусилия в каквото и да била насока. Незначителни и недотам незначителни технически неудачи, които обикновено ме изнервят и разочароват болезнено, не успяха да опорочат силното въздействие. Понякога, когато съм особено впечатлен от някое добро изпълнение, имам чувството че мога буквално да видя звука. Снощи на няколко пъти, макар и за съвсем кратки интервали от време, пред очите ми сякаш проблясваха съзвучията ни. Това са моменти, в които съм напълно щастлив (ако въобще съществува пълно щастие).

Мисля, че сме на прав път и се надявам да запазим тенденцията на подобряване до конкурса. Искаме да се представим достойно, а не да се борим за награди. Това ще е шансът ни да се качим едно ниво нагоре и да се заявим като състав. Ще усетим истински директната конкуренция и ще получим първи впечатления от собствените си реакции. Всеки от нас се е явявал на солови конкурси, но сега ще е нещо напълно различно. А може би не? Ще разберем след по-малко от седмица.

Концерт и конкурс в Есен

2009-04-08T22:22:00.017+02:00

Добрата новина, всъщност - страхотната новина в началото: на 23.04. ще свирим за първи път на сцена извън рамките на училището! Концертът е от 20 19:30 часа в Audimax, в Университета в Есен. Описание как се стига до залата (на немски) и карта на унито има тук. В програмата ще са парчетата от изпита ми - Бетовен опус 1, номер 1 и Пипков; както и тричастното Голямо трио в До от Бохуслав Мартину. Повторението на репертоара се налага, заради подготовката ни за един конкурс. Входът ще е 8 евро (с намаление 5). Виновник за този концерт е г-жа Калинка Кюппер - председател на Германо-българско културно дружество “Иван Вазов”, Есен. Без нейната самоотвержена помощ концертът беше немислим. Надявам се с представянето си да оправдаем нейните усилия!

В няколко репетиции минахме и 3те части на триото от Мартину. Утре ще го репетираме за първи път нацяло. В партитурата както и в щимовете е пълно с озадачаващи откъм нотен текст места. Най-често в едно на пръв поглед буквално повторение има променени една-две (или повече) ноти, които тотално не "пасват" на заобикалящата ги звукова картина. Има разминавания между текста в партитурата и щимовете. На много страници в щимовете, текстът е разположен така, че липсват ключовете в левия край или дори ноти в десния! Проверих в мрежата за друго издание, но не открих нищо полезно. Единственото, което намерих е по-ново издание, препечатано от това, което ние имаме. В училищната библиотека поръчаха по моя молба ноти и на трите триа. Това, което дойде беше точно въпросното препечатано издание. Успях да прескоча бюрокрацията и да ги разгледам още преди да са каталогизирани и официално да могат да бъдат заемани (което ще стане към края на този летен семестър... евентуално). Проблемните места изгледжат по същия начин както в нотите, които вече ползваме. Отсега ми е интересна реакцията на професорите.

Днес видяхме официалния списък с жребия за конкурса Folkwangpreis. Той е вътрешен (явяват се само студенти от нашето училище) и общ за всички (без отделни категории по инструменти и/или възраст), но въпреки това нивото обикновено е много високо. Паднала ни се е нелеката задача да свирим като номер 2. Има общо 15 кандидатури - соло и камерни формации, като вторите са три: освен нас има още едно клавирно трио и един нонет. Всички кандидати ще свирят на 30.04., всеки има 30 минути на разположение. По регламент програмата започва с парче по избор на кандидата до 10 минути. След това журито си избира какво да слуша от предварително предадена програма с дължина от минимум 60 минути. Традиционно конкурсът се провежда в старата аула (Alte Aula) на училището и е открит за слушатели. Тази година обаче ще е в новата аула - Neue Aula (там, където беше и дипломния ми изпит януари), но пак ще е без вход. Една положителна страна на ранния жребий е, че сутринта графикът все още ще е актуален и ще се спазва. С напредването на деня обикновено се натрупва закъснение, което в късния следобед може да надхвърли цял час.

Толкова засега! Новият семестър вече започна и с него активната фаза от репетиции, уроци и концерти, затова stay tuned както се казва!

Basil Smallman - The Piano Trio

2009-03-28T09:00:00.001+01:00

The Piano Trio It's History, Technique, and Repertoire на Basil Smallman е страхотна книга, която успява да проследи в детайли развитието на клавирното трио от барока до 20. век. Бих я препоръчал както на професионалните музиканти, така и на любителите на камерната музика, а и на класическата музика въобще. Освен подробните анализи на големите шедьоври на този жанр, авторът изтупва прахта от позабравените имена на композитори и творби от различни епохи.

В увода се посочва, че е препоръчително читателят да има под ръка партитура на разглежданите произведения. Многобройните нотни примери и табеларни илюстрации обаче така или иначе улесняват неимоверно възприемането на текста.

Единственото, което бих могъл да си пожелая в допълнение е известна актуализация на главата 20. век, а може би дори няколко абзаца под заглавие 21. век.

Звукозаписна техника

2009-03-09T09:00:00.002+01:00

Преди 4-5 години доста се чудех на колегите си, които се записваха докато репетират с цел по-добър контрол и по-реалистична представа за нещата "отстрани". Тогава това бяха най-вече азиатци с минидиск-рекордери. Днес повечето колеги имат подобни записващи "играчки". Някои са в крак с техниката и използват дигитални рекордери със слотове за карти с памет или с вградена такава. Учудващо обаче минидисковете продължават да са мнозинство. Когато преди около 2 години започнах да си търся подходящ уред направих грешката да се огранича до минидисковете с идеята, че технолгията на дигиталните рекордери все още не е достатъчно добре развита или дори и да е, ще е прекалено скъпо. И двете твърдения са грешни! Има много качествени рекордери с вградени микрофони, както и с входове за такива. Някои модели дори могат да заместят външно захранване за микрофони, които имат нужда от такова. А ценовият сегмент е както при всички техно-джаджи: от подозрително евтино до цени, съизмерими с билет до луната.

Както вече споменах, изборът ми падна на минидиск-рекордер и не след дълго успях да се сдобия на старо със SONY MD Walkman MY-NH1 в комплект с 20-на минидиска срещу 150 евро (с доставката). Сам по себе си рекордерът не може да записва без микрофон, затова започнах да търся подходящ микрофон. Най-добрият, но и най-скъп вариант ми се стори SONY ECM-MS907. Навсякъде прочетох само добри отзиви за него, но най-изгодната оферта беше за около 80 евро. Точно наполовина струваше PHILIPS SBCME570. След като получих уверението на продавач-консултанта, че ако не съм доволен от резултата, мога да го върна без да съм длъжен да посочвам друга причина, го взех и веднага направихме няколко тестови записа. Резултатите бяха повече от разочароващи. За сравнение използвах китайски микрофон за 6 евро, който вървеше заедно със слушалките ми за компютъра. Моделът на холандската фирма по никакъв начин не оправда 7 пъти по-високата си цена.

Тогава в един интернет-магазин попаднах на SUPERLUX E523/D. Реших да рискувам и го поръчах заедно с кабелите необходими да го свържа с рекордера. Хубавото на този модел е че може да работи както с външно захранване, така и с батерия (както го ползваме ние). Тук най-сетне извадихме и малко късмет и успяхме да заемем от един познат модела на SONY за няколко дена. Последваха няколко интензивни репетиции с много записване и най-накрая решихме, че сме стигнали до правилното решение. Да, SONY е по-добър от нашия микрофон, но разликата в цената не си заслужава. SUPERLUX излезе (заедно с кабели и доставка) 60 евро, което вдигна общият бюджет до 210 евро. За тези пари според мен днес може да се вземе дигитален рекордер с качествени вградени микрофони. Но пък и нашата конфигурация съвсем не е лоша.

Ето как изглеждат към днешна дата рекордерът и микрофонът:

Тази маркетингово-изчистена снимка обаче не отговаря съвсем на действителността. За да работят нормално двата уреда имате нужда и от ей тази купчина кабели, калъфчета, кабели, стойки, кабели, аксесоари... и пак кабели!

Недостатъците на дългия кабел са видими с просто око - заема място, тежи, набива се на очи, точно когато трябва да е дискретен и т.н. Предимството - независимо колко отдалечена (в рамките на 5 метра) е стойката с микрофона, рекордерът е близо до мен и мога бързо да пусна/спра записа. Апропо стойка - това е аксесоар, чиято липса определено се усеща. Невероятно е колко много време и енергия се губят в импровизиране на стойка в полеви условия. Да, истинската тежи допълнително, заема още повече място, струва не малко (когато е качествена), но пък си зслужава.

Всички записи в блога са направени с тази конфигурация. Въпреки че в следващите една-две години не планираме промени в тази насока, все пак рано или късно ще се наложи да актуализираме техниката. Затова отсега бих се радвал на всякакви предложения, впечатления, коментари, съвети и критики!

Ново начало

2009-02-24T21:03:00.007+01:00

След пауза от няколко седмици, днес се събрахме за първа репетиция след изпита. Очаквах този момент с такова нетърпение! Камерната музика пристрастява! Нов репертоар, този път непознат и за трима ни (бях свирил 3 части от триото от Бетовен с друг състав преди да го започнем заедно есента миналата година). Решихме за известно време да разменим местата на щрайха - вместо цигулката, вдясно до пианиста да седи челото.

Стори ми се, че усещам леко напрежение. Положителните емоции от успешния дебют отминаха и останали досега незабелязани (неизбежни) търкания започват да изплуват на повърхността. Също както, когато първоначалната еуфория от влюбването отстъпва място на раздразнението от недостатъците на партньора. Мисля че умениятa и желанието ни да работим заедно ще се изправят пред наистина сериозни изпитания по-рано, отколкото очаквах.

Изправени сме и пред ситуация, която сама по себе си е практически непозната на съвремения музикант. Трябва да изберем едно произведение от общо три. Партитури и щимове имаме и на трите, записи обаче само на две. Това означава, че ще трябва да инвестираме време и енергия в третото. Несериозният подход може да стане причина да отхвърлим една наистина подходяща пиеса. От друга страна колкото повече работим по произведението обаче, толкова по-трудно ще бъде да го сравняваме безпристрастно с другите две. А и факторът "време" играе ключова роля - нямаме много от него за пилеене.

Утре стават точно пет месеца от първата ни репетиция заедно. Искаше ми се да продължа новоположената традиция и да запиша днешната репетиция, за да се посмеем (или пък да се потупваме по рамото) след някоя и друга седмица. Опитът да записвам с ръчни настройки вместо с автоматични се провали и затова запис няма. По-точно има, но е с ужасно качество. Добре, че следващата ни среща е в събота и тогава ще поправя грешката си.

Изненади от каталога с творбите на...

2009-02-19T23:27:00.015+01:00

Ханс Вернер Хенце, Маурицио Кагел и Волфганг Рим са познати имена за хората, интересуващи се от съвременна класическа музика.

Особено що се отнася до Рим (като голям негов почитател) смятах, че съм добре запознат с произведенията му за клавирно трио, а именно - "Чужди сцени I - III, Oпити за клавирно трио" 1982-84 г. Каква беше изненадата ми, когато попаднах на партитурата на много ранно трио от 1972 г. (Рим е роден 1952). Едва 10 страници голям формат, копие на авторовия ръкопис и без отделни щимове, нотната картина силно напомня на пиесите за пиано IV, V и VI.

"Камерна соната" е името на голямото клавирно трио от Хенце. Пиша голямото, а само допреди дни бих написал единственото. Написана 1948 и основно преработена 1963, тя е често срещана в програмите на конкурси и фестивали. 30 години по-късно - 1993, Хенце пише 4-минутната пиеса "Adagio аdagio, Serenade für Violine, Violoncello und Klavier".

И докато при Рим и Хенце става въпрос за малки произведения, при Кагел нещата стоят по съвсем друг начин. Първо трио в три части и Второ трио в една част са неделима част от репертоара дори на триа, които не търсят поле за изява в музиката на 20. и 21. век (второто трио е от 2001). Рядко се случва, където едното е споменато, другото да бъде пропуснато. Макар и разделени от 25 години, двете изграждат хармонична двойка, така както например големите триа на Шуберт. Или поне така ми се струваше. Оказа се обаче, че 2007 съм пропуснал премиерата на Трето трио в две части. Само между другото - третото трио е най-дългото от трите.

Quasi video

2009-01-31T09:00:00.004+01:00

Все още не мога да се преборя с качването на аудио-файлове в блога. Затова добавих няколко снимки към концертния аудиозапис от началото на втората част от Пипковото трио. Частта е разделена е на пет "епизода". Това е първият от тях. Приятно слушане!

Снимките използвани в клипа са (cc) сестра ми и се публикуват с нейно съгласие.

Дипломен изпит @ Neue Aula

2009-01-19T23:03:00.008+01:00

Снимките в този пост са (сс) сестра ми и се публикуват с нейно съгласие.

А име имате ли си?

2008-12-10T09:00:00.002+01:00

Въпреки часовете обмисляне на положителни и отрицателни страни, десетките отхвърлени предложения преди това и полушеговития тон, с който бива зададен въпроса, сърцето ми сякаш прескача един удар преди да успея да отговоря утвърдително: Да, избрали сме име на триото си и бихме искали да се представим с него.

Кога една камерна група (трио, квартет и т.н.) има нужда от име?

Още от първата репетиция?
При първото излизане на сцена?
Или по-скоро при първия самостоятелен концерт?

На пръв поглед лесен и без особено значение, този въпрос може всъщност да се окаже от решителна важност. И страшно труден. Името трябва да се помни лесно; да е достатъчно представително и сериозно, но не твърде превзето; да се помни лесно; да не повтаря имена на предишни състави (освен в случаите, в които точно този ефект е търсен), още по-малко на настоящи; да се помни лесно; както и по възможност да пасва на групата като характер и излъчване. Споменах ли, че трябва да се помни лесно?

По брой изпълнители камерните състави се доближават повече до солистите, отколкото до оркестрите. Но отношението на публиката в повечето случаи е като към вторите. Всеки меломан може да изреди на един дъх имената на поне 5 световноизвестни състави. Само редки познавачи обаче биха могли да цитират имената на музиканти от тези състави. И това съвсем не се дължи на по-голямото количество информация. Камерните формации биват възприемани като едно цяло, хомогенно звуково тяло. Затова и името е толкова важно. То помага на слушателя да обедини впечатленията от музикантите и да си създаде единен образ, вид алтер его на състава.

Ясно е, че самò името не прави състава. Но то помага до голяма степен в изграждането на репутацията му.

Kакво всъщност е трио?

2008-11-13T09:00:00.003+01:00

Какво е трио? - Тук и тук.

А какво е камерна музика? - Тук и тук.

А какво е по-особеното на нашето трио? - И тримата сме българи, но се срещнахме и започнахме да свирим заедно в Германия.

Дебют!

2008-10-25T09:00:00.002+02:00

Какво се получава, когато трима българи се срещнат в чужбина?

Още повече - трима музиканти, при това в идеалната комбинация -
цигуларка, виолончелистка и пианист?

Правят клавирно трио!

Месец след първата репетиция обявяваме официално и датата за първото излизане на сцена. Дебютният концерт ще е на 19.01.09 в Neue Aula на Folkwang Hochschule, Essen. В програмата: Лудвиг ван Бетовен - Клавирно трио оп.1, N° 1 и Любомир Пипков - Клавирно трио (1930).