Днес един от най-големите съвременни класически композитори - Карлхайнц Щокхаузен щеше да стане на 82. За съжаление, той ни напусна в края на 2007. Едва ли някой би се наел да опише точно колко голямо е въздействието му върху музикалния свят. Написах следващия текст за първата годишнина от кончината му.
Първата ми среща със съвременната музика се проведе при такива обстоятелства, че вместо да ме изплаши, шокира или просто да ме отблъсне, както често се случва с колеги музиканти, тя напротив ме привлече и плени като част от всичко ново, което ми предстоеше. И досега помня как в началните дни на следването си, влязох за пръв път в аулата на висшето училище Фолкванг, за да чуя концерт на преподавателите по пиано. Точно тогава за пръв път видях и чух своя нов професор – Бернхард Вамбах.
След два прекрасни в звуково и музикално отношение прелюда от Дебюси, той изпълни едно от най-емблематичните произведения за пиано на 20. век – Пиеса за пиано IX от Карлхайнц Щокхаузен. Това е една от малкото модерни творби, които още с премиерата си придобиват огромна популярност не само сред специалистите по съвременна музика, но и сред останалите класически пианисти. За съжаление тази популярност се дължи най-вече на любопитния факт, че първият такт на пиесата е дълъг 142 осмини и съдържа 139 повторения на един и същи акорд.
Това начало винаги е предизвиквало множество иронични усмивки в концертните зали и само малцина сякаш са успявали да надмогнат първичната реакция в себе си и да се потопят в атмосферата на един нов тип музика, като по този начин да усетят нейното истинско богатство на звукови багри. Помня, че останах възхитен от тези, за мен напълно непознати, звуци. Поразиха ме лекотата и свободата, с която пианистът свиреше; но и увереността, че всеки тон е на мястото си, че нищо не е оставено на случайността.
Този пианист, който освен невероятен преподавател, с течение на годините се превърна в скъп приятел и може би най-важното: стана мой безценен водач в света на съвременната музика. Лауреат на конкурса Шьонберг; реализирал голям брой премиери на солови и камерни произведения в концерти по целия свят; записал невероятно обемна дискография; но също така човек, който е винаги готов да сподели с онези, които имат желание и смелост да навлязат в музикалния свят на 20. век, своите знания и умения. А те от своя страна са плод и на дългогодишната му работа с много от най-изявените композитори на неговото време – Волфганг Рим, Луиджи Ноно, Пиер Булез и разбира се – Карлхайнц Щокхаузен.
“Директната връзка с композиторите – обича да повтаря Вамбах, е едно от нещата, които най-много ме привличат в съвременната музика. Възможността да зададеш въпрос върху дадено произведение на самия композитор винаги ми се е струвала фантастична!” Тези въпроси и отговорите, които е получавал, превръщат уроците му в неизчерпаем извор на информация от “първа ръка”. Историите с различни композитори, които той разказва, не могат да бъдат прочетени в книгите по музика; когато анализира някое произведение, добавя мисли, споделени от композитора в процеса на работа, които иначе не могат да бъдат видяни в партитурата.
На първия си урок по пиано се престраших да поздравя проф. Вамбах за концерта и да го помоля да ми покаже нотите на пиесата на Щокхаузен. Картината, която се разкри пред мен, беше колкото интересна, толкова и чужда. Познатите петолиния и ноти рисуваха пейзаж, шокиращо различен в сравнение с всичко онова, което бях виждал дотогава.
“Първите пиеси от Щокхаузен, които чух бяха Пиеса за пиано X, Рефрен и Контакти. Това беше през 60те години. Тези творби оставиха дълбоко впечатление в музикалното ми мислене. В средата на 70те започнах да разучавам Пиеси за пиано ІX и X, както и Контакти. Така до началото на 80те години бях изпълнил на концерти и записал Пиеси за пиано І – ХІ. Но истинското приключение започна на 15.07.1982.”
Приключението за мен започваше още с бележката в първия такт на Пиеса ІХ. Всеки пианист е наясно, че при едно продължително повтаряне на един и същи акорд, което освен това е придружено от постепенно затихване, рано или къно има опасност тонове от акорда да “изчезнат”, да престанат да се чуват на фона на други. Само с много умение може въпреки променящата се динамика, звученето на акорда да остане непроменено. Щокхаузен се обръща към пианиста с указанието да не внимава за това изчезване на тонове.
Тази бележка говори красноречиво, че този акорд не просто затихва – той бавно умира, разлага се на съставните си части, руши се “отвътре навън”. Заедно с това обаче се раждат нови съзвучия, обертоновете се свързват, за да образуват нови тембри. Веригата се затваря; в природата нищо не се губи, само променя формата си. Така изключително умело, само в рамките на един такт, Щокхаузен предава сбито развитието на цялата пиеса. Сам по себе си този такт се превърна за мен в нещо като слънчев лъч, който разкъса мрака и раздели небето от земята. Започнах да виждам смисъла, скрит зад новите звуци.
“Срещнах се с Карлхайнц Щокхаузен в неговия дом, за да репетираме. Всяка една среща с композитор е много специална. Имал съм щастието и честта да работя с Ноно, Булез, Рим и много други композитори. Работата с Щокхаузен обаче се отличаваше, изпълнена с несравнима наситеност. В рамките на следващите 2-3 години работихме по всички Пиеси за пиано. След това дойдоха Рефрен и Контакти. Резултатът от нашата работа бяха записи на плочи и компактдискове.” Въпросните записи и до днес са международен еталон що се отнася до клавирното творчество на Щокхаузен. ” От 1985 последваха множество интензивни репетиции за общи концерти в рамките на важни фестивали в Лондон, Париж, Виена, Рим, Амстердам и други.”
Инго Метцмахер – пианист и диригент, един от съоснователите на “Ансамбъл Модерн” – Франкфурт и понастоящем главен диригент на Немски симфоничен оркестър Берлин – казва, че да работиш с Щокхаузен е огромна привилегия. За мен привилегия беше възможността да имам за преподавател човек, който споделяше директните си впечатления от Щокхаузен, събирани по време на дългата им съвместна работа. Година и половина след онзи първи урок срещите със съвременната музика бяха станали ежедневие за мен, а изненадите въпреки това не свършваха.
Като задължителна част от следването ми посещавах серия от лекции, посветени на музиката на 20. век. В една от тях проф. Вамбах говори за Щокхаузен и отново анализира Пиеса ІХ. Този път останах поразен от нейната предистория. Щокхаузен започва цикъла Пиеси за пиано, когато е на 24 години. В рамките на две години, когато Пиеси І – ІV са готови, той изпраща нотите на много от най-изявените пианисти на своето време. Почти всички му ги връщат без отговор. Някои, в това число и Алоис Контарски – един от най-големите изпълнители на модерна музика през 20. век, дори пишат на композитора възмутени писма с въпроса защо пилее времето си в създаване на подобни неизсвиряеми пиеси. Това неминуемо обезкуражава младия композитор и той е на път да се откаже от “Скиците” си, както веднъж нарича цикъла от Пиеси за пиано.
Един ден при него идва младият американски пианист Дейвид Тюдор. Той не просто изсвирва перфектно пиесите, но и майсторски успява да реагира мигновено на всички корекции и предложения на композитора. Тази светкавична способност на пианиста да променя собствената си интерпретация; начинът, по който “материализира” звуковата картина, която дотогава съществува само в съзнанието на композитора, убеждават Щокхаузен да продължи цикъла от Пиеси. Логично е, че Пиеси VI, VІІ и VІІІ са посветени именно на Дейвид Тюдор. ІХ и Х от своя страна са посветени на Алоис Контарски – осъзнал своята грешка и междувременно превърнал се в един от най-големите и най-верните изпълнители на Щокхаузен.
"Какво беше необикновеното в работата с Щокхаузен? Той възприемаше творбите си всеки път като нещо ново. Формулираше решаващи въпроси, свързани с музиката и ги проучваше из основи. На този етап вече не ставаше дума за технически проблеми. В основата на работата ни стоеше организацията във времето: всеки път ново разбиране за ритъм, времеви пропорции и въпроси относно темпата в пиесите му.”
В годините между следването си и световното признание, идеите на Щокхаузен са повлияни и подсилени от додекафонията на Шьонберг; начина на изграждане на звуковия материал на Месиен; последователното структуриране на композициите на Веберн. Ярък пример за идеята на младия композитор да твори произведения на изкуството, чиито материал и структура се основават на един определен пропорционален принцип и неговите производни е Пиеса ІХ. Основополагащият принцип в тази творба е т.нар. “златно сечение” или още “числата на Фибуначи”. В тази прогресия всяко число е сбор от предходните две:
1(+1=), 2(+1=), 3(+2=), 5(+3=), 8, 13, 21, 34, 55, 89, 144 и т.н.
Това обаче не е достатъчно и Щокхаузен пренася принципа върху вече съществуващата редица от числа. Резултатът изглежда така:
1(+2=), 3(+3=), 6(+5=), 11(+8=), 19, 32, 53, 87, 142.
Ето откъде идва и размерът на първия такт – 142 осмини. Станах свидетел на любопитен диалог между студент и професор:
-Значи идеята на пиесата е да покаже тези редици?
-Не, редицата е само средството, което подпомага изграждането на творбата.
-Но какъв смисъл има в употребата на подобни редици?
-А какъв смисъл има в до минор в Бетовеновата 5. симфония?
“При тази наша работа, ние отивахме на “експедиция във вътрешността” на музиката. Процесите на зараждане, на сътворяване на музика се случваха от само себе си. В такива моменти усещах Щокхаузен като Музикант, лишен от каквато и да било суета; Човек, който печелеше симпатия със своята топлота и великодушие.”
Седмица след смъртта на Щокхаузен, проф. Вамбах отново изнесе голяма лекция, посветена на клавирното му творчество. Този път акцентът падаше върху прехода между строгата, математическа структура на Пиеса за пиано ІХ и свободата в Пиеса за пиано ХІ, която стига до там, всяко изпълнение на творбата да е уникално и неповторимо, различно от всички останали. Макар на пръв поглед тези две концепции да се самоизключват, водейки до неизбежен парадокс, не могат да бъдат пренебрегнати паралелите в звуковата картина на заключителната част на Пиеса ІХ и цялостното звучене на Пиеса ХІ. Посетих тази лекция със самочувствието, че познавам процеса на мислене на този композитор и просто искам отново да чуя анализа на едно известно произведение. Проф. Вамбах обаче постави нещата така, че вместо да ни поднесе суха фактология за твореца, той ни доближи много повече до човека Карлхайнц Щокхаузен.
В рамките на 4 години имах шанса да получа три различни гледни точки към тази изумителна творба. Всеки път оставах с впечатлението, че вече познавам партитурата прекрасно и нищо повече не може да ме изненада. При всеки нов анализ обаче, спомените на Вамбах за срещите му с композитора и съвместната им работа допълваха цялостната картина и я променяха така, че произведението, което определях като познато, за пореден път ме пленяваше с дълбочината и богатството си.
Когато лекцията приключи, проф. Вамбах седна зад рояла и в притихналата зала се разнесоха монотонните акорди от началото на Пиеса ІХ. Не го бях чувал да я свири нацяло от онзи концерт през октомври 2003. Свиреше с особено вдъхновение, но без излишен патос. Когато свърши, тишината беше почти непоносима. Той обаче се обърна към нас студентите с усмивка: “Щокхаузен си отиде на 05.12.07. Аз му дължа безкрайна благодарност.”
Първата ми среща със съвременната музика се проведе при такива обстоятелства, че вместо да ме изплаши, шокира или просто да ме отблъсне, както често се случва с колеги музиканти, тя напротив ме привлече и плени като част от всичко ново, което ми предстоеше. И досега помня как в началните дни на следването си, влязох за пръв път в аулата на висшето училище Фолкванг, за да чуя концерт на преподавателите по пиано. Точно тогава за пръв път видях и чух своя нов професор – Бернхард Вамбах.
След два прекрасни в звуково и музикално отношение прелюда от Дебюси, той изпълни едно от най-емблематичните произведения за пиано на 20. век – Пиеса за пиано IX от Карлхайнц Щокхаузен. Това е една от малкото модерни творби, които още с премиерата си придобиват огромна популярност не само сред специалистите по съвременна музика, но и сред останалите класически пианисти. За съжаление тази популярност се дължи най-вече на любопитния факт, че първият такт на пиесата е дълъг 142 осмини и съдържа 139 повторения на един и същи акорд.
Това начало винаги е предизвиквало множество иронични усмивки в концертните зали и само малцина сякаш са успявали да надмогнат първичната реакция в себе си и да се потопят в атмосферата на един нов тип музика, като по този начин да усетят нейното истинско богатство на звукови багри. Помня, че останах възхитен от тези, за мен напълно непознати, звуци. Поразиха ме лекотата и свободата, с която пианистът свиреше; но и увереността, че всеки тон е на мястото си, че нищо не е оставено на случайността.
Този пианист, който освен невероятен преподавател, с течение на годините се превърна в скъп приятел и може би най-важното: стана мой безценен водач в света на съвременната музика. Лауреат на конкурса Шьонберг; реализирал голям брой премиери на солови и камерни произведения в концерти по целия свят; записал невероятно обемна дискография; но също така човек, който е винаги готов да сподели с онези, които имат желание и смелост да навлязат в музикалния свят на 20. век, своите знания и умения. А те от своя страна са плод и на дългогодишната му работа с много от най-изявените композитори на неговото време – Волфганг Рим, Луиджи Ноно, Пиер Булез и разбира се – Карлхайнц Щокхаузен.
“Директната връзка с композиторите – обича да повтаря Вамбах, е едно от нещата, които най-много ме привличат в съвременната музика. Възможността да зададеш въпрос върху дадено произведение на самия композитор винаги ми се е струвала фантастична!” Тези въпроси и отговорите, които е получавал, превръщат уроците му в неизчерпаем извор на информация от “първа ръка”. Историите с различни композитори, които той разказва, не могат да бъдат прочетени в книгите по музика; когато анализира някое произведение, добавя мисли, споделени от композитора в процеса на работа, които иначе не могат да бъдат видяни в партитурата.
На първия си урок по пиано се престраших да поздравя проф. Вамбах за концерта и да го помоля да ми покаже нотите на пиесата на Щокхаузен. Картината, която се разкри пред мен, беше колкото интересна, толкова и чужда. Познатите петолиния и ноти рисуваха пейзаж, шокиращо различен в сравнение с всичко онова, което бях виждал дотогава.
“Първите пиеси от Щокхаузен, които чух бяха Пиеса за пиано X, Рефрен и Контакти. Това беше през 60те години. Тези творби оставиха дълбоко впечатление в музикалното ми мислене. В средата на 70те започнах да разучавам Пиеси за пиано ІX и X, както и Контакти. Така до началото на 80те години бях изпълнил на концерти и записал Пиеси за пиано І – ХІ. Но истинското приключение започна на 15.07.1982.”
Приключението за мен започваше още с бележката в първия такт на Пиеса ІХ. Всеки пианист е наясно, че при едно продължително повтаряне на един и същи акорд, което освен това е придружено от постепенно затихване, рано или къно има опасност тонове от акорда да “изчезнат”, да престанат да се чуват на фона на други. Само с много умение може въпреки променящата се динамика, звученето на акорда да остане непроменено. Щокхаузен се обръща към пианиста с указанието да не внимава за това изчезване на тонове.
Тази бележка говори красноречиво, че този акорд не просто затихва – той бавно умира, разлага се на съставните си части, руши се “отвътре навън”. Заедно с това обаче се раждат нови съзвучия, обертоновете се свързват, за да образуват нови тембри. Веригата се затваря; в природата нищо не се губи, само променя формата си. Така изключително умело, само в рамките на един такт, Щокхаузен предава сбито развитието на цялата пиеса. Сам по себе си този такт се превърна за мен в нещо като слънчев лъч, който разкъса мрака и раздели небето от земята. Започнах да виждам смисъла, скрит зад новите звуци.
“Срещнах се с Карлхайнц Щокхаузен в неговия дом, за да репетираме. Всяка една среща с композитор е много специална. Имал съм щастието и честта да работя с Ноно, Булез, Рим и много други композитори. Работата с Щокхаузен обаче се отличаваше, изпълнена с несравнима наситеност. В рамките на следващите 2-3 години работихме по всички Пиеси за пиано. След това дойдоха Рефрен и Контакти. Резултатът от нашата работа бяха записи на плочи и компактдискове.” Въпросните записи и до днес са международен еталон що се отнася до клавирното творчество на Щокхаузен. ” От 1985 последваха множество интензивни репетиции за общи концерти в рамките на важни фестивали в Лондон, Париж, Виена, Рим, Амстердам и други.”
Инго Метцмахер – пианист и диригент, един от съоснователите на “Ансамбъл Модерн” – Франкфурт и понастоящем главен диригент на Немски симфоничен оркестър Берлин – казва, че да работиш с Щокхаузен е огромна привилегия. За мен привилегия беше възможността да имам за преподавател човек, който споделяше директните си впечатления от Щокхаузен, събирани по време на дългата им съвместна работа. Година и половина след онзи първи урок срещите със съвременната музика бяха станали ежедневие за мен, а изненадите въпреки това не свършваха.
Като задължителна част от следването ми посещавах серия от лекции, посветени на музиката на 20. век. В една от тях проф. Вамбах говори за Щокхаузен и отново анализира Пиеса ІХ. Този път останах поразен от нейната предистория. Щокхаузен започва цикъла Пиеси за пиано, когато е на 24 години. В рамките на две години, когато Пиеси І – ІV са готови, той изпраща нотите на много от най-изявените пианисти на своето време. Почти всички му ги връщат без отговор. Някои, в това число и Алоис Контарски – един от най-големите изпълнители на модерна музика през 20. век, дори пишат на композитора възмутени писма с въпроса защо пилее времето си в създаване на подобни неизсвиряеми пиеси. Това неминуемо обезкуражава младия композитор и той е на път да се откаже от “Скиците” си, както веднъж нарича цикъла от Пиеси за пиано.
Един ден при него идва младият американски пианист Дейвид Тюдор. Той не просто изсвирва перфектно пиесите, но и майсторски успява да реагира мигновено на всички корекции и предложения на композитора. Тази светкавична способност на пианиста да променя собствената си интерпретация; начинът, по който “материализира” звуковата картина, която дотогава съществува само в съзнанието на композитора, убеждават Щокхаузен да продължи цикъла от Пиеси. Логично е, че Пиеси VI, VІІ и VІІІ са посветени именно на Дейвид Тюдор. ІХ и Х от своя страна са посветени на Алоис Контарски – осъзнал своята грешка и междувременно превърнал се в един от най-големите и най-верните изпълнители на Щокхаузен.
"Какво беше необикновеното в работата с Щокхаузен? Той възприемаше творбите си всеки път като нещо ново. Формулираше решаващи въпроси, свързани с музиката и ги проучваше из основи. На този етап вече не ставаше дума за технически проблеми. В основата на работата ни стоеше организацията във времето: всеки път ново разбиране за ритъм, времеви пропорции и въпроси относно темпата в пиесите му.”
В годините между следването си и световното признание, идеите на Щокхаузен са повлияни и подсилени от додекафонията на Шьонберг; начина на изграждане на звуковия материал на Месиен; последователното структуриране на композициите на Веберн. Ярък пример за идеята на младия композитор да твори произведения на изкуството, чиито материал и структура се основават на един определен пропорционален принцип и неговите производни е Пиеса ІХ. Основополагащият принцип в тази творба е т.нар. “златно сечение” или още “числата на Фибуначи”. В тази прогресия всяко число е сбор от предходните две:
1(+1=), 2(+1=), 3(+2=), 5(+3=), 8, 13, 21, 34, 55, 89, 144 и т.н.
Това обаче не е достатъчно и Щокхаузен пренася принципа върху вече съществуващата редица от числа. Резултатът изглежда така:
1(+2=), 3(+3=), 6(+5=), 11(+8=), 19, 32, 53, 87, 142.
Ето откъде идва и размерът на първия такт – 142 осмини. Станах свидетел на любопитен диалог между студент и професор:
-Значи идеята на пиесата е да покаже тези редици?
-Не, редицата е само средството, което подпомага изграждането на творбата.
-Но какъв смисъл има в употребата на подобни редици?
-А какъв смисъл има в до минор в Бетовеновата 5. симфония?
“При тази наша работа, ние отивахме на “експедиция във вътрешността” на музиката. Процесите на зараждане, на сътворяване на музика се случваха от само себе си. В такива моменти усещах Щокхаузен като Музикант, лишен от каквато и да било суета; Човек, който печелеше симпатия със своята топлота и великодушие.”
Седмица след смъртта на Щокхаузен, проф. Вамбах отново изнесе голяма лекция, посветена на клавирното му творчество. Този път акцентът падаше върху прехода между строгата, математическа структура на Пиеса за пиано ІХ и свободата в Пиеса за пиано ХІ, която стига до там, всяко изпълнение на творбата да е уникално и неповторимо, различно от всички останали. Макар на пръв поглед тези две концепции да се самоизключват, водейки до неизбежен парадокс, не могат да бъдат пренебрегнати паралелите в звуковата картина на заключителната част на Пиеса ІХ и цялостното звучене на Пиеса ХІ. Посетих тази лекция със самочувствието, че познавам процеса на мислене на този композитор и просто искам отново да чуя анализа на едно известно произведение. Проф. Вамбах обаче постави нещата така, че вместо да ни поднесе суха фактология за твореца, той ни доближи много повече до човека Карлхайнц Щокхаузен.
В рамките на 4 години имах шанса да получа три различни гледни точки към тази изумителна творба. Всеки път оставах с впечатлението, че вече познавам партитурата прекрасно и нищо повече не може да ме изненада. При всеки нов анализ обаче, спомените на Вамбах за срещите му с композитора и съвместната им работа допълваха цялостната картина и я променяха така, че произведението, което определях като познато, за пореден път ме пленяваше с дълбочината и богатството си.
Когато лекцията приключи, проф. Вамбах седна зад рояла и в притихналата зала се разнесоха монотонните акорди от началото на Пиеса ІХ. Не го бях чувал да я свири нацяло от онзи концерт през октомври 2003. Свиреше с особено вдъхновение, но без излишен патос. Когато свърши, тишината беше почти непоносима. Той обаче се обърна към нас студентите с усмивка: “Щокхаузен си отиде на 05.12.07. Аз му дължа безкрайна благодарност.”
Няма коментари:
Публикуване на коментар