Живот в четворка

Тази публикация стои като чернова много отдавна. Ето че нейното време дойде. Тя е последната, която ще излезе тук. След нея само новият адрес ще бъде актуализиран. 

Във вечната ранглиста на класическите музиканти-егоцентрици, пианистите са някъде между Господ и певците. Диригентите са над Господ, това е ясно. Затова комбинацията пианист и диригент е особено опасна. Но всъщност, отклоних се от темата. Идеята ми е, че като пианист никога не съм съжалявал, че не свиря на друг инструмент. Едно изключение беше провокирано от книгата на Арнолд Щайнхард :

английското заглавие е около четири пъти по-готино:  

Indivisible by Four

Прочетох я с огромно удоволствие и искрено съжалих, че не мога да свиря в струнен квартет. Не само заради безкрайния респект, който имам към кралската дисциплина в камерната музика. Не и заради увлекателния начин, по който е представена биографията на световноизвестния Гуарнери квартет (чак се възхитих колко хумор може да има в един примариус). 

Просто има нещо изключително вдъхновяващо в историята за четирима мъже, отдали десетилетия от живота си на съвместна работа, в преследване на общи, а понякога и съвсем индивидуални,  творчески идеали. Въобще клишето с цитата от Гьоте важи в случая с пълна сила:

Dieser Art Exhibitionen waren mir von jeher von der Instrumental-Musik das Verständlichste: man hört vier vernünftige Leute sich untereinander unterhalten, glaubt ihren Discursen etwas abzugewinnen und die Eigenthümlichkeiten der Instrumente kennen zu lernen.

Размисли върху моментното положение на Новата музика

Есе от Дитер Шнебел, публикувано в книжката с програмата на изданието от 2008 на фестивала за модерна музика - musica viva, организиран от Баварското радио.
 

Днес Iа
Впечатлението от посещения на концерти в рамките на фестивали за Нова музика и от разглеждане на програмите им - голямо еднообразие. Разбира се всичко е добре направено, “професионално”, но си прилича - като училищна музика. Произведенията най-често са в страхотни изпълнения на виртуозни ансамбли. Има и много старомодни неща - както ги правехме преди 40-50 години. Звукът е лъскав като лакираните предмети около нас – битова техника, мобилни телефони, автомобили и т.н., всичко е продукт по образец. Разликите са едва забележими откъдето и да идват композиторите. Без значение дали Палестина, Бразилия, Австралия – глобализирана единна Нова музика. За нас, по-старите, липсва дълбочина. Може би ми липсва правилната антена, може би мащабите ми са остарели. Със своите “затрупани” уши Адорно на времето също не разбираше авангардната музика, колкото и да му се искаше.
 

Иначе еднаквостта също има своя чар.

Днес Iб
Сутрин, докато приготвям закуската, слушам радио. “Културно радио” - самата бодрост. Много барок и предкласика в триминутни хапки, предшествани и/или последвани от гласа на водещия. Воденето е посредствено; често дори липсва заглавието на произведението (особено тогава, когато човек би искал да го научи) - всичко това също в този бодър тон. Редки проблясъци: финална част на клавирна соната от Хайдн, Скерцо от Вердиевия струнен квартет. Но дори те - финал, Скерцо – не са нещо прекалено тежко за сутрешния час. Не някоя взискателна със сложността си сонатна част, дума да не става за Adagio в минор. Общото впечатление е, че и преди са се композирали много незначителни произведения. Явно винаги е било така - стойностното е малко. Дори в творчеството на големите композитори. Но възможно ли е, а и кой би желал винаги да слуша само големи произведения? Къде остава развлечението?
 

Всъщност защо въобще го слушам? Бих могъл да го изключа. Нуждая ли се от това дърдорене?

Вчера
Връщам се мислено в началото на Новата музика след края на Втората световна война. Тогава тя още се казваше Авангард. Всичко беше насочно към промяна, бъдещето беше светло. Напредваше се в неизследвани територии. Изобщо това беше едно Ново начало след 12 години, в които всичко ново беше табу. Работеше се върху ново разбиране на музикалния материал и композиторския подход към него, върху нова естетика. Същевременно ’50 и ’60 години наново биваха изграждани разрушените през войната градове, пътища и железници. На дневен ред беше въпросът дали разрушеното (старото) да бъде възстановено (реставрирано) или на негово място да бъде строено наново (модерно!). Изключително важната тогава книга Философия на Новата музика беше разделена на две части с плакативните заглавия Шьонберг и напредъкът и Стравински и реакцията. В обществото, както и в изкуството, имаше борба за прогрес.
 

Дали едно подобно връщане в миналото е носталгия по “доброто старо време”, или повече по героизма от онова време?
 

Наистина ли искам да се върна назад?

Днес – Утре
Около 1980 вече се беше сбъднало предсказаното 1937 г. от Джон Кейдж: “Бъдещето на музиката е всезвучна музика”. Така развитието в посока откриване на нов музикален материал стигна до естествения си предел. Всички звукове – тонове и шумове; били те конкретни, познати от ежедневието или абстрактни, изкуствено създадени, бяха на разположение. Огромният запас с употребяваните от векове звукове така или иначе съществуваше и доминираше. Авангардните звукове бяха възприети и приобщени. Оттогава компютърът се прибави към използваните източници на звук, заедно с арсенала от екзотични инструменти, дошли с течение на глобализацията. Включи се и употребата на микротонове.
 

Просто великолепно, какво богатство на възможности!
 

Днес III и ...
И ето че днес имаме безкрайно разнообразие от звукове, заравнени под тежестта на собствената си многобройност. Напомнят разноцветната повърхност на гигантска купчина от вехтории – нови, стари и прастари неща; сувенири от близки и далечни страни. Над тях, тук и там се извисяват като самотни каменни колони колосите Кейдж, Щокхаузен, Ксенакис, Ноно и т.н.
 

Но и по склона на купчината някои неща блещукат сякаш са злато или перли.

Утре
Какво да се прави? Обикаляме и оглеждаме като при събиране на гъби. Разравяме, тук намираме нещо, там – не, по-натам – може би. Трупаме на купчини, издигаме кули, сортираме нещата, оставяме ги да отлежат. Поставяме връзки между стърчащи неравности. Пробиваме, дълбаем надълбоко в търсене на това, което се е утаило. Изваждаме го. След това композираме находките. Изнамираме и прилагаме нови методи за всички тези дейности. Контрапункти, полифонии от звуци, полиритмии – 3 срещу 7, 17 срещу 11. Бъдеще срещу Минало. Преди всичко нахвърляме нови утопии. Осмеляваме се да направим нещо, което не е желано. Звучи патетично (просветление на собствената младост). Може би просто ще продължим както досега – по-нататък и по-нататък – ще изпадаме в депресии, ще излизаме от тях...

Есенни анализи, втори опит

Във вчерашния Есенен анализ леко съм омешал гледните точки, затова стартирах втори опит.

Необходимо ли е да наблюдавам час по час как изсъхва едно есенно листо, как променя цветовете и формата си? Ако анализирам всяка негова извивка, ако проследя всяка жилка, ако опиша с точни сравнения всяка багра по-добре ли ше видя красотата на есенната гора? Или по-точно? По-ясно? По-правилно?

Снощи поразсъждавах върху идеята, че музиката в крайна сметка се гради върху три основи - композитор, който създава; изпълнител, който интерпретира; и слушател, който възприема.

 Някъде по средата сме и ние изпълнителите. Опитваме се да пресъздадем мислите и емоциите на композитора. Но като свои.

Тук е разковничето. Изпълнителят трябва  да е изучил как листата изсъхват, пожълтяват, свиват се и падат, за да може да пресъздаде по-добре гората, създадена от композитора. От друга страна, трябва да запази необремененото и безпристрастно ухо на слушател (възприемане), за да може да се дистанцира в преценката си за изпълненито (интерпретацията) си. За да не се окаже, че вместо красиви листа от дърветата капят нотни листи с хвърчащи нагоре-надолу технически упражнения по тях. Едва тогава

двете гледни точки [на изпълнителя - възприемане и интерпретиране] вървят ръка за ръка. Не могат една без друга. По-скоро се допълват, отколкото си пречат.

Есенни анализи

Малко разсъждения в тон със сезона навън.

Напоследък съм се заровил (напълно доброволно) в тежка анализаторска литература. Възхищавам се на хора, имали търпението да изучат цели симфонии буквално нота по нота. Да разгледат всяка една клетка, всеки един процес. Да опишат очевидното, което изпьлнителите понякога пропускаме, забързани в творческа работа. Да навлязат в сложните лабиринти от (не)съзнателни асоциативни връзки. Музикознание - наука, изискваща както търпение, така и вдъхновение.

От друга страна...

Необходимо ли е да наблюдавам час по час как изсъхва едно есенно листо, как променя цветовете и формата си? Ако анализирам всяка негова извивка, ако проследя всяка жилка, ако опиша с точни сравнения всяка багра по-добре ли ше видя красотата на есенната гора? Или по-точно? По-ясно? По-правилно?

Не знам. Но усещам, че двете гледни точки вървят ръка за ръка. Не могат една без друга. По-скоро се допълват, отколкото си пречат. Някъде по средата сме и ние изпълнителите. Опитваме се да пресъздадем мислите и емоциите на композитора. Но като свои.

Разногласия, 2

Заглавието не е съвсем на място, но и самата публикация не е кой знае каква. Стана ми странно колко много мастило и хартия са отишли, за да запазят за поколенията мненията и идеите на толкова различни автори, относно Шумановото Трио опус 110. Анализи, въведения, обяснения, есета...

Ако може да се вярва на личните му бележки, Шуман пише триото в рамките на няколко дни. Когато го чува за първи път по време на домашно музициране, в изпълнение на Клара и колеги от Дюселдорф, записва в дневника си една единствена дума: Freude.

P.S. За червената тухличка в средата ще пиша някой път отделно, заслужава си.

Basil Smallman - The Piano Quartet and Quintet

Вече писах за братчето, посветено на клавирни триа. На практика това е същата книга, но в светлината на прожекторите са квартети и квинтети, както и някои по-големи състави (Менделсон - Секстет и др. подобни). Като изключим високата цена и сравнително сложната поръчка-доставка-процедура, не се сещам за други недостатъци. Трябва да си призная, че я прегледах доста повърхностно, защото в момента съм на малко по-различна вълна. Ако някой иска да сподели мнение - да заповяда!

Джон А. Слобода: Музикалният ум

Истински крайъгълен камък на музикопсихологията, The Musical Mind на John A. Sloboda, е изключително препоръчително четиво не само за психолози с музикално хоби, но и за всички музиканти (с всичките им/ни психози). Усещането, че някой, който никога не те е виждал и не е контактувал с теб, който дори не подозира за съществуването ти, разбира по-добре от самия теб процесите в главата ти и дори ти ги обяснява пределно ясно, е меко казано неестествено.

Книгата е разделена според отношението към музиката: възприемане - от гледната точка на пълен аматьор, на напреднал любител, както и на професионален музикант; създаване - особено ми допадна яснотата, с която се разграничават импровизация и композиция, както и задълбочения психологически анализ на двете дейности; възпроизвеждане - собствената интерпретация на произведения от "класическия" репертоар, която се изгражда въз основа на исторически традиции и лични творчески импулси.

Музиката е разглеждана като изкуство, но и като професия. Проследява се развитието й в различните исторически периоди на западната цивилизация, както и в други култури. Особено внимание е обърнато на ролята й в образованието, по-специално влиянието и значението й за най-малките. Авторът избягва сложна терминология, текстът се чете леко и поне за мен беше изключително увлекателен. Така и не намерих превод на немски, за български не си и представям, че може да има. Смятам, че човек със средно добри познания по английски не би се затруднил.

Книгата завършва с отворен край - факт е, че музиката е лукс, а не необходимост. Човек може да живее и без музика, но възможна ли е цивилизацията ни в този й вид без музика?

Музикални сувенири от България

Камерните партитури, които си донесох от България лятото, наричам понякога сувенири от родината. Парадоксалното - всевъзможни евтини сувенири (най-често с вездесъщия Made in China етикет) има навсякъде, подобни партитури обаче се намират трудно. Имах доброто желание, да си ги купя. Уви, трябваше да се задоволя с фотокопия.

Ограничих търсенето си до пет композитора. В книжарницата на Съюза на българските композитори нямаше нито едно трио от композиторите, от които аз се интересувах. Всъщност нямаше никакви триа. Единствената камерна творба с пиано беше Клавирен квартет от Пипков. Партитурата заедно с щимовете на струнните инструменти струваше 11 лв и изглежда така:

Не се превземам и разбира се, се радвам, че ще имаме възможността да свирим и работим произведението. Все пак обаче съм на мнение, че една официално издадена партитура не може да изглежда по този начин.

Иначе намерих нотите на две триа в различни библиотеки в родния Плевен и ги копирах. Копията (не двете заедно, а всяко едно поотделно!) излязоха малко по-скъпи от "оригиналната" партитура от Пипков. Отгоре на всичкото, не бих казал, че изглеждат по-зле или, че са по-неудобни за четене и свирене. Владигеров:

И Златев-Черкин:

П.П. Докато планирах тази публикация, обмислях доколко ще е полезно да сложа линк към сайта на СБК, както и да напиша координатите, които имам. Разочарован от лошото качество на "печатното" издание на Пипковия Квартет, оставям само тази снимка.

Много ниско качество и с това всъщност много подходяща.

In Memoriam Бохуслав Мартину

Днес се навършват 50 години от смъртта на чешкия композитор Бохуслав Мартину. Роден 1890 в малкото градче Поличка, той отрано показва музикалната си дарба и на 16 години става студент в Пражката консерватория. След края на следването си работи като композитор, цигулар и учител по музика. Прекарва Първата световна война в родния си град. Кантатата му Чешка рапсодия за баритон, смесен хор, оркестър и орган ознаменува края на войната. Премиерата й е на 12 януари 1919, а лятото на същата година обикаля големите европейски градове като Лондон, Париж, Женева и др. в изпълнение на оркестъра на чешкия Национален театър.

1923 година творческите му търсения го отвеждат в Париж, където живее и работи до 1940. Тук той пише първото си клавирно трио - Пет кратки пиеси (1930). Избухването на Втората световна война го принуждава да емигрира в САЩ. Пътуването е дълго и тежко, повечето от ръкописите му остават в Париж. Успява да вземе със себе си едва 4 партитури. Първият му голям успех отвъд океана идва на 14 декември 1941, когато симфоничният оркестър на град Бостън прави дебютно изпълнение на Concerto Grosso под диригенството на Серж Кусевицки. 1945 пише Чешка рапсодия за цигулка и пиано, за да отпразнува края на войната. Композира и преподава в Mannes School of Music в Ню Йорк, Princeton University в Ню Джърси (където по-късно става професор по композиция), Berkshire Music School и Curtis Institute във Филаделфия.

1948 за пръв път посещава Европа отново, но политическата ситуация в родината му го принуждава да остане в чужбина. 1950/51 почти едновременно завършва второ и трето трио. Въпреки нелеката участ на композитора, утежнена допълнително от тежък инцидент, приковал го за седмици към легло, двете камерни творби са изпълнени с енергични танцови мотиви. Мелодии от чешкия фолклор се срещат с ритми от американската джазова музика.

1952 получава американско гражданство. На два пъти печели наградата за музика на нюйоркската критика, два пъти е удостоен с годишната награда на Фондация Гугенхайм. 1953 се премества в Ница, а 1957 по покана на Паул и Мая Захер - в Шьоненберг близо до Базел. В последната година от живота си е изключително продуктивен, успява да напише, довърши или преработи огромен брой творби. Умира в болница в Лиещал и е погребан в Шьоненберг. 1979 тленните му останки са пренесени в родната му Поличка.

Бохуслав Мартину в уикипедиа - на английски и на немски.
Официална страница на името на композитора.

Бохуслав Мартину - Голямо трио в До, 2. част



Видеото е от концерта в Уни Есен и се публикува със съгласието на автора.

Неизвестните учители на един известен композитор

Несъмнено името на Панчо Владигеров се извисява над всички останали български композитори. Заслепен от яркостта на творческия му гений, човек обаче лесно забравя, че именитият композитор и преподавател по композиция, някога сам е бил ученик и е разчитал на помощ от по-ерудирани от него. Този текст ме накара да видя в нова светлина една сякаш позабравена негова творба.

Владигеров заминава за Берлин 1912 година, когато е едва на 13 години. Тъй като няма навършени 15 години не може да започне да следва във Висшето училище по музика. Анри Марто, който е чул двамата братя Владигерови в София година по-рано и всеотдайно се ангажира с помощ и съвети в образованието им, свързва Панчо с Паул Юон. Съвместната им работа продължава до 1915 година, когато Юон е мобилизиран във войската. Същата година Юон пише своето трето Трио оп. 60.

Следващият учител по композиция на младия българин е Фридрих Гернсхайм. Клавирните вариации върху "Мила родино" се раждат в този период. След смъртта на Гернсхайм през септември 1916, Владигеров попада в класа на Георг Шуман. Под негово ръководство е завършено първото българско клавирно трио - Трио оп. 4 в си бемол минор.

Близостта на двете събития - смъртта на Гернсхайм и завършването на камерната творба, сякаш потвърждава идеята, че славянските триа поначало са реквиеми (Чайковски, Рахманинов и Шостакович - за да споменем само най-красноречивите примери). Любопитна подробност е, че същата 1916 година самият Шуман завършва своето второ Трио оп. 62, което освен това е във фа мажор (доминантната тоналност на си бемол минор).

За съжаление Владигеров не пише повече клавирни триа, квартети или квинтети. Неговите учители обаче оставят богато наследство:

Paul Juon (1872 - 1940)
Trio [Nr. 1] op. 17 (1901)
Trio-Caprice nach Selma Lagerlöfs "Gösta Berling" (1908)
Trio [Nr. 3] op. 60 (1915)
Litaniae. Tondichtung op. 70
Legende op. 83 (1929)
Suite op. 89 (1932)
Trio-Miniaturen [18+24] (1920)

[Klavierquartett] Rhapsodie (nach Gösta Berling) op. 37 (1907)
Klavierquartett Nr. 2 op. 50 (1912)

Quintett [Nr. 1] (V, 2 Vla, Vc, Pf) op. 33 (1906)
Quintett Nr. 2 (2 V, Vla, Vc, Pf) op. 44 (1909)

Sextett (2 V, Vla, 2 Vc, Pf) op. 22 (1902)
Divertimento (Bläserquintett und Klavier) op. 51 (1912)

Kammersinfonie (Septett und Klavier) op. 27 (1905)


Friedrich Gernsheim (1839 - 1916)
Klaviertrio Nr. 1, op. 28 (1873)
Klaviertrio Nr. 2, op. 37 (1879)

Klavierquartett Nr. 1, op. 6 (1865)
Klavierquartett Nr. 2, op. 20 (1870)
Klavierquartett Nr. 3, op. 47,3 (1883)

Klavierquintett Nr. 1, op. 35 (1877)
Klavierquintett Nr. 2, op. 63 (1897)


Georg Schumann (1866 - 1952)
Klaviertrio [Nr. 1], op. 25 (1900)
Klaviertrio Nr. 2, op. 62 (1916)

Klavierquartett op. 29 (1901)

Klavierquintett Nr. 1, op. 18 (1898)
Klavierquintett Nr. 2, op. 49 (1909)

Концерт и конкурс в Есен

Добрата новина, всъщност - страхотната новина в началото: на 23.04. ще свирим за първи път на сцена извън рамките на училището! Концертът е от 20 19:30 часа в Audimax, в Университета в Есен. Описание как се стига до залата (на немски) и карта на унито има тук. В програмата ще са парчетата от изпита ми - Бетовен опус 1, номер 1 и Пипков; както и тричастното Голямо трио в До от Бохуслав Мартину. Повторението на репертоара се налага, заради подготовката ни за един конкурс. Входът ще е 8 евро (с намаление 5). Виновник за този концерт е г-жа Калинка Кюппер - председател на Германо-българско културно дружество “Иван Вазов”, Есен. Без нейната самоотвержена помощ концертът беше немислим. Надявам се с представянето си да оправдаем нейните усилия!

В няколко репетиции минахме и 3те части на триото от Мартину. Утре ще го репетираме за първи път нацяло. В партитурата както и в щимовете е пълно с озадачаващи откъм нотен текст места. Най-често в едно на пръв поглед буквално повторение има променени една-две (или повече) ноти, които тотално не "пасват" на заобикалящата ги звукова картина. Има разминавания между текста в партитурата и щимовете. На много страници в щимовете, текстът е разположен така, че липсват ключовете в левия край или дори ноти в десния! Проверих в мрежата за друго издание, но не открих нищо полезно. Единственото, което намерих е по-ново издание, препечатано от това, което ние имаме. В училищната библиотека поръчаха по моя молба ноти и на трите триа. Това, което дойде беше точно въпросното препечатано издание. Успях да прескоча бюрокрацията и да ги разгледам още преди да са каталогизирани и официално да могат да бъдат заемани (което ще стане към края на този летен семестър... евентуално). Проблемните места изгледжат по същия начин както в нотите, които вече ползваме. Отсега ми е интересна реакцията на професорите.

Днес видяхме официалния списък с жребия за конкурса Folkwangpreis. Той е вътрешен (явяват се само студенти от нашето училище) и общ за всички (без отделни категории по инструменти и/или възраст), но въпреки това нивото обикновено е много високо. Паднала ни се е нелеката задача да свирим като номер 2. Има общо 15 кандидатури - соло и камерни формации, като вторите са три: освен нас има още едно клавирно трио и един нонет. Всички кандидати ще свирят на 30.04., всеки има 30 минути на разположение. По регламент програмата започва с парче по избор на кандидата до 10 минути. След това журито си избира какво да слуша от предварително предадена програма с дължина от минимум 60 минути. Традиционно конкурсът се провежда в старата аула (Alte Aula) на училището и е открит за слушатели. Тази година обаче ще е в новата аула - Neue Aula (там, където беше и дипломния ми изпит януари), но пак ще е без вход. Една положителна страна на ранния жребий е, че сутринта графикът все още ще е актуален и ще се спазва. С напредването на деня обикновено се натрупва закъснение, което в късния следобед може да надхвърли цял час.

Толкова засега! Новият семестър вече започна и с него активната фаза от репетиции, уроци и концерти, затова stay tuned както се казва!

Basil Smallman - The Piano Trio

The Piano Trio It's History, Technique, and Repertoire на Basil Smallman е страхотна книга, която успява да проследи в детайли развитието на клавирното трио от барока до 20. век. Бих я препоръчал както на професионалните музиканти, така и на любителите на камерната музика, а и на класическата музика въобще. Освен подробните анализи на големите шедьоври на този жанр, авторът изтупва прахта от позабравените имена на композитори и творби от различни епохи.


В увода се посочва, че е препоръчително читателят да има под ръка партитура на разглежданите произведения. Многобройните нотни примери и табеларни илюстрации обаче така или иначе улесняват неимоверно възприемането на текста.


Единственото, което бих могъл да си пожелая в допълнение е известна актуализация на главата 20. век, а може би дори няколко абзаца под заглавие 21. век.

Kакво всъщност е трио?

Какво е трио? - Тук и тук.

А какво е камерна музика? - Тук и тук.

А какво е по-особеното на нашето трио? - И тримата сме българи, но се срещнахме и започнахме да свирим заедно в Германия.