Hard Bartock

От няколко седмици си търся повод да публикувам връзка към един клип, който много ме грабна още при първото гледане. Днес май поводът дойде. Ако ви се гледа нещо готино и хич не ви се чете, просто скролвайте до края на текста.

В последните дни загледжах упорито едно списание на витрината на една книжарницата. Все се случваше така, че или нямах пари в себе си, или нямах време. Когато и двете бяха налице, книжарницата не работеше. Днес най-накрая трите предпоставки се събраха.

Ето как се стигна дотам, че цял ден в чантата ми (и в главата ми) се блъскаха тези две неща:

извънредно издание на списанието Rock Classics, посветено на светата троица на рока* - Led Zeppelin, Deep Purple & Black Sabbath и от друга страна партитурата на Бела Барток - 2. Соната за цигулка

Забавното е, че вчера тъкмо бях попаднал на една на пръв поглед доста странна статия. Заглавието е доста еднозначно - "Guitar Hero е съвременната камерна музика". За тези, които не са съвсем в час с геймърските тенденции - Guitar Hero е игра, предназначена за конзоли като PlayStation, xBox & Wii. Джойстик/контролер замества инструмените. На екрана вървят инструкции кои копчета в каква последователност и в какви комбинации да бъдат натискани. Колкото по-точно и ритмично се справя, толкова повече точки получава. А и музиката звучи по-добре. 

Според авторите играта може да се разглежда като модерно продължение на буржоазната традиция от 19 в. за домашно съвместно музициране. Вместо Хайдн, Моцарт и Шуберт обаче, се свирят композиции от репертоара на AC/DC, Guns N' Roses или Metallica. Логичната стъпка, продължава текстът, е авторите на подобни игри, да започнат да включват и класически композиции. Цитира се и британско изследване, според което от 12 млн. деца, играли Guitar Hero, 2,5 млн са започнали да свирят на "истински" инструмент, под въздействието на контакта си с играта

Между другото се споменава, че някои групи и издателски компании междувременно печелят повече от продажбата на лицензи за подобни компютърни игри, отколкото от "истинкси" носители (дискове, mp3 и т.н.). Статията завършва (според мен) по доста тежкарски начин. Странно, но вярно: с Guitar Hero започна нова музикална епоха.

Ето и клипът, обещан в началото на публикацията.
 

* - Ако се чудите къде е връзката на трите рок-банди с камерната музика: според мен Led Zeppelin са един от най-добрите квартети съществували някога. Перфектно сработени и винаги свирещи с много вдъхновение. Без значение дали в студиото или на сцената.

Нова година, нов късмет, нов блог

Aller guten Dinge sind drei

Когато стартирах този блог все още нямах ясно оформен план как ще изглежда съдържанието му. Идеята ми беше да пиша основно за ежедневието ни като камерен ансамбъл. Смятах, че е по-добре да избягвам детайли относно странични проекти. (Въпреки че от определена гледна точка и триото ни е страничен проект.) В работата си обаче сме "обречени" на разностранност. Обединяващото звено е именно музиката. Беше ми пределно ясно, че ще има и публикации, посветени на класическата музика изобщо, както и на камерната в частност. Може би е наивно, но наистина не очаквах те да вземат превес. От друга страна съвсем съзнателно избягвах и продължавам да избягвам да пиша за неща, които нямат никакви допирни точки с основната тематика на блога.

Ето че 2 години по-късно, картината до голяма степен се изясни. Явно е, че основната тема на блога всъщност е камерната музика, а публикациите, свързани с триото са по-скоро нещо като (не съвсем) редовна рубрика. В този ред на мисли ми се струва напълно логично да променя адреса на страницата. Вместо на досегашния http://piano-trio-grimm.blogspot.com, ще можете да ни намерите на http://keys2bows.blogspot.com. Следващите 5 публикации ще излизат паралелно на двата сайта, защото старият адрес ще остане активен още няколко седмици. Платформата (blogger) засега остава непроменена, защото съм на мнение, че все още далеч не съм се възползвал напълно от всичките възможности, които предлага.

Толкова за първата промяна. Втората е свързана с честотата на публикуване и "тежестта" на публикациите. Факт е, че не мога да се дисциплинирам да публикувам редовно. Също така когато пък най-сетне се хвана сериозно да пиша, се получават километрични постове. Точно като този. Затова вместо както миналата година да си пожелая да публикувам по-често, тази година си пожелавам да публикувам по-леки постове, но по-редовно. Надявам се с това да не отблъсна редовните си читател(к)и. За моя огромна изненада се оказа, че има такива, да.

Третата промяна (защото всички хубави неща идват по три, както гласи една стара немска поговорка) е факт от доста време, но все отлагах да споделя. Накратко: тъй като Краси в момента е страшно заета с подготовката си за соловия си дипломен изпит се наложи да потърсим нов/a челист/ка. Ето как трио Грим вече си има две челистки. Повече подробности - в някоя от следващите публикации.

Търсят се нови слушалки

Тапи;
изолиращи (а не подтискащи) външни шумове;
подходящи за класическа музика (солова и камерна музика, много рядко оркестри) 
и джаз (предимно стандарти, виж горе);
бюджет до 50€ (100лв).


В момента съм с MDR-EX71 by SONY.

Наскоро в Блогосферата някой бе споменавал някакъв модел, май пак беше SONY. Всякакви предложения са добре дошли!

(Не)удобна музика

Няма по-безнадеждно поробени от тези,
които грешно вярват че са свободни.
Йохан Волфганг фон Гьоте

Рано или късно, по една или друга причина всеки човек е имал усещането, че е напълно свободен и може да полети. За тези моменти Пикасо казва, че са много опасни, защото "човекът не е направен да лети и чифт големи крила на гърба могат само да ти пречат и да те препъват, докато се опитваш да крачиш напред". Личният комфорт създава успокояваща илюзия за свобода дори тогава, когато от нея липсва и най-малка следа. Сблъсъкът между материални и духовни ценности неизбежно води до компромиси. Въпрос на личен избор е кое да предпочетем и кое да пренебрегнем.

Така е и със слушането на музика:

Шест степени на отдалечеността (и нито един полутон!)

Теорията за шестте степени на отдалеченост (Six degrees of separation) твърди, че двама произволно избрани хора на планетата могат да бъдат свързани чрез общи познати с максимум 6 стъпки. Малко е странно на пръв поглед, но съвсем не е нереалистично. В днешно време едно подобно свързване е много лесно с многобройните налични социални мрежи. По-рано, и нямам предвид само 20. век, съвсем не е било така. Едва след дълги часове на ровене в архиви, четене на стари статии и проследяване на писмена кореспонденция, човек е успявал да попадне на подходящ познат, с когото да продължи веригата.

Понякога се забавлявам, свързвайки композитори, творби и изпълнители в подобни вериги. Ограничавайки се само с музиканти, групата от хора, които бих искал да свържа, доста намалява. Затова утежнявам леко задачата си избирайки крайните си точки в различни поколения или дори епохи. Някои вериги се получават едва ли не от само себе си, имат последователна структура и въздействат убедително. Други са доста изкуствени и почти нямат връзка с реалността. И двата вида обаче могат да доведат до интересни предложения за концертни програми.

Една от най-успешните подобни вериги, започва с Роберт Шуман и завършва (в моята версия) с Панчо Владигеров. Връзката между всеки две съседни звена не е просто познанство, а е връзка между учител и ученик. При това стъпките са само 4. А и има замесени клавирни триа.

Триото на Владигеров, за което писах подробно по-рано (кратки звукови примери има тук и тук), е първото българско трио въобще. То е написано една година след като Първата световна война слага край на работата на българския композитор с Паул Юон. При него талантливият младеж е учил композиция от 1912 до 1915.

Самият Юон е учил първоначално композиция при Сергей Танеев и Антон Аренски. 1894 обаче, той учи композиция във Висшето музикално училище в Берлин, в класа на Волдемар Баргиел. 1901 излиза Практическо обучение по хармония от Юон, както и първото му клавирно трио. До смъртта си пише още много камерни произведения.

С Баргиел сме само на 2 стъпки (или едно звено) от крайната ни цел - Роберт Шуман. Това звено е съпругата на Роберт - Клара Вик, или по-точно Клара и майка й. След брака си с Фридрих Вик - бащата на Клара, майката се жени повторно. Волдемар Баргиел е 9 години по-млад полубрат на Клара, която по-късно приема името на съпруга си - Шуман. Първото Трио оп. 6 на днес неизвестния композитор е посветено с искрено благоговение именно на Роберт Шуман. Въпреки близката родствена връзка с големия музикант и публицист, Баргиел никога не е взимал уроци от него.

Изнесено от кухнята

В петък направихме невъзможното - занесохме на урок 2-ра и 3-та част от Владигеровото трио. Успяхме да разчетем текста само за две седмици, съвместната работа беше ограничена до 20 15-на часа в четири репетиции. Парчетата са, разбира се, все още в много ранен работен стадий, но дори само фактът, че стигнахме дотук за толкова кратък период от време, ме кара да се чувствам много щастлив и не малко горд. Особено като се има предвид колко по-дълго работихме върху първата част.

Повод за тази публикация обаче е не желанието ми да се похваля, а отделни моменти от записа, който направих по време на урока. Обикновено в началото на урока свирим на цяло парчето, което искаме да работим. Преподавателят ни нахвърля някои идеи и хрумвания за цялото произведение и след това започваме детайлната работа. Буквално тон по тон, акорд след акорд, всяка фраза бива "наместена".

Записите от уроците са полезни, доколкото човек трудно може да запомни всички детайли, преминали през главата и ръцете му в рамките на тричасовия урок. Рядко се случва обаче да свирим по-дълги откъси, така че след това да имаме записано директно сравнение между свиренето в началото и след (или повреме на) работа.

Прослушвайки записа от петък попаднах точно на един такъв откъс. Това е началото на 2-та част. Челото свири соло тема, пианото акомпанира, а откъсът приключва малко след влизането на цигулката. Интересно ми е доколко "нетренираното" ухо на любителите би доловило разлика и как точно би я описало. Не се стеснявайте да коментирате и критикувате!

Записът от началото на урока:

И след доста работа:

1 година трио Грим

Без парти, без подаръци, без гръмки слова. С по една репетиция на 24. и на 26. символично рамкирахме датата на първото ни събиране с цел съвместно музициране - 25. септември. Закрихме първата и дадохме начало на втората година от съществуването си като състав. По традиция, в подобни моменти човек си прави равносметка за отминалото и планове за предстоящето.

Нашата равносметка изглежда горе-долу така:

3 концертни участия - моят дипломен изпит по камерна музика, самостоятелният ни концерт в Уни Есен и откриването на изложбата на двама български художници в Бон, където свирихме по покана на българското консулство (по-късно ще кача снимки и от там в отделен пост).

2 успешни приемни изпита - веднъж януари, когато Ди кандидатства за специализация по камерна и музика и вторият - през май, когато и аз кандидатствах, но за вече преобразуваната специалност магистратура по музика със специалност камерна музика.

1 конкурс, който за съжаление съвсем не премина добре, но беше важна стъпка в развитието ни.

Плановете ни засега са много, но затова пък амбициозни.
Пожелавам на момичетата и себе си здраве и вдъхновение. Да запазим и развиваме желанието и усърдието, с които работим заедно. Останалото и само ще дойде!

Кои сме ние

Паузата след последния пост наистина се разтегна прекалено много. Получих доста укори, че съм изоставил блога. Поднасям искрените си извинения на верните ни фенове, които през цялото време проверяваха дали все пак не съм качил нещо ново и всеки път оставаха разочаровани! Целия юни бях изключително натоварен, заради завършването си. После започна ваканцията...

Горе-долу така (само че на немски) изгледжаше текстът с биографиите, които спретнахме за програмата на концерта на 23.04.:

Марин Петров (пиано) е роден 1984 г. в Плевен. Започва да свири на пиано на 6 години в класа на г-жа Жанета Кирицова, а по-късно в класа на г-жа Елеонора Карамишева в СМУ “Панайот Пипков”, град Плевен. Лауреат на национални и международни конкурси (“Панчо Владигеров”, Шумен 2001 – 1ва награда, “Албер Русел”, София 2002 - 2ра награда и др.), стипендиант на фондация “Райна Кабаиванска” за 2002-03 г. Завършва 2003 г. с отличие и Национална диплома от Министерството на културата и образованието. Следва във Висшето училище за изкуства Фолкванг в Есен, Германия в класовете на проф. Бернхард Вамбах (пиано) и проф. Дирк Момерц (камерна музика).

Update: Дипломира се юни 2009 и е приет за специализация по камерна музика в същото учебно заведение в класовете на проф. Андреас Райнер и проф. Владимир Менделсон.

Диляна Славова (цигулка) е родена 1984 г. във Варна. Започва да свири на цигулка на 5 години в класа на г-жа Румяна Николова в НУИ “Добри Христов”, Варна. Завършва 2002 г. и започва да следва в ДМА “Панчо Владигеров” в класа на проф. Дора Иванова. Участва в многобройни майсторски класове в страната и чужбина. Лауреат е както на Националното (2002, 2ра награда), така и на Международното издание (2007, 4та награда) на конкурса “Панчо Владигеров” Шумен. Стипендиант е на фондациите “YAMAHA” (февруари 2004) и “Milke Violin Grant” (юли 2004). След завършването си 2005 г. е приета в класа на проф. Минчо Минчев във Висшето училище за изкуства Фолкванг в Есен, Германия. През февруари 2009 се дипломира с отличие.

Update: От летния семестър 2009 специализира паралелно цигулка (в класа на проф. Минчо Минчев) и камерна музика (в класовете на проф. Андреас Райнер и проф. Владимир Менделсон) в Есен.

Красимира Костова (виолончело) е родена 1983 г. във Варна. Започва да свири на виолончело на 6 години. Учи в НУИ “Добри Христов”, Варна в класа на г-жа Любка Ангелова, а по-късно в класа на г-жа Даниела Кирилова. Завършва 2002 и следва в ДМА “Панчо Владигеров”, София в класа на проф. Богомил Караконов. След завършването си през 2006 г. продължава обучението си със специализация в ДМА “П. Владигеров”. От 2007 г. започва да взима редовно уроци от проф. Александър Хюлсхоф, а от 2008 е студентка в класа му във Висшето училище за изкуства Фолкванг в Есен, Германия.

Макар и съставено от българи, клавирно трио “Грим” е основано в Германия, където музикантите се срещат по време на обучението си във Висшето училище за изкуства Фолкванг в Есен. Триото прави сценичния си дебют в Аулата на училището по време на концерт-дипломен изпит по камерна музика на пианиста Марин Петров.

Клавирно трио “Грим” следва в класа по камерна музика на проф. Андреас Райнер.

Update: За да е актуално, последното изечение би трябвало да изглежда така - клавирно трио "Грим" специализира камерна музика в класовете на проф. Андреас Райнер и проф. Владимир Менделсон в Есен.

И не, не съм самовлюбен пианист, подценяващ колежките си; нито пък съм на мнение, че мъжете непременно са по-добри музиканти. Просто традицията повелява йерархията в триото винаги да е такава - пиано да е най-отпред, следвано от цигулка и накрая челото.

Не мога да рисувам

Ето не едно, а две доказателства:

и

И двете са резултат на дълги, но не особено плодотворни усилия с най-елементарен софтуер за рисуване. Засега се изчерпах откъм идеи, но ако ми хрумне нещо, пак ще се поизпотя с мишка в ръка, долепил чело до монитора. А ако сред скромната аудитория на този блог случайно се намери ентусиаст/ка, който да предложи сполучливо изписване на кирилица на името на триото ни, ще й/му бъда много признателен!

Светът е малък

Когато преди няколко седмици трябваше да се срещнем официално с втория си преподавател (как и защо са двама е тема на друга публикация) за да обсъдим и плануваме заедно протичането на семестъра (за това също ще разкажа отделно), това дефакто беше втората ни среща с него. Първата беше по време на приемния изпит на Ди за специализация по камерна музика през януари. Той сподели че много е харесал Пипковото трио от изпитната ни програма, че изпълнението ни му е допаднало много и промърмори нещо като бяха много добри приятели с баща ми.

Самият професор говори с една очарователна смесица от немски и английски с екзотичен акцент, подправена с италиански думи и изрази от музикалната терминология. И тримата бяхме нервни, защото не знаехме какво точно ни очаква на тази среща, затова решихме, че не сме разбрали и оставихме нещата така.

Съботата преди конкурса направихме и първия урок с него. Случи се така, че след урока той сам повдигна темата за българските композитори, задавайки въпроси за Владигеров, Пипков, Лазар Николов. Зарязахме всякаква тактичност и директно попитахме дали наистина е познавал Пипков.

Аз не, но баща ми беше добър приятел с него. И с Владигеров, и с много други български композитори. Все пак България ни е съседка.

Чак сега започнахме бавно да осъзнаваме, че преподавателят ни също като нас, идва от Балканите. Възползвахме се от ситуацията, споделихме че сме търсили безуспешно ноти или записи на триа от Енеску и помолихме за информация.

Едно трио в ла, което при това не е запазено цяло. Има две различни версии от двама различни композитори, които са го реконструирали.

След което ми написа имената им: Hilda Jerea и Pascal Bentoiu. Пожела ни още веднъж успех на конкурса и се разделихме. И тримата гледахме с изумените погледи на деца, виждащи фокусник за първи път. Просто няма как името Владимир Менделсон да ни подскаже, че става въпрос за румънец, нали?!

Изпити по никое време

Миналия семестър Ди взе дипломния си изпит по цигулка и кандидатства за инструментална специализация и специализация по камерна музика. Издържа и двата изпита и в момента прави двете специализации едновременно.

Досега приемните изпит винаги са изпреварвали дипломните, което предизвиква пълен организационен хаос. Едно на ръка, че заедно с останалите документи, при кандидатстването трябва да бъде представена и диплома, която още не съществува. А от оценката в дипломата зависи дали въобще имаш право да кандидатстваш за специализация. Не по-малко глупаво беше недомислието да свириш пред същото жури програмата, която ще чуят и само след няколко дена на дипломния изпит (поне що се отнася до соловите изпити). Така на 16. януари свирихме с триото на приемния изпит за специализация по камерна музика, а Ди държа инструменталния си дипломен изпит на 27.01 и 03.02 (закрита и открита за публика части). Явно обаче някой най-накрая е решил поне да опита да оправи изпитната каша и соловите приемни изпити дойдоха няколко дена след дипломните.

Моят дипломен изпит този семестър е на 26.06 и 02.07. Очаквахме приемните изпити по камерна да се паднат в най-лошия случай между 10. и 20. юни. Всъщност тайно се надявахме този семестър да уеднаквят датите на всички приемни изпити и камерната специализация да дойде също както соловата едва след дипломните. Датата обаче е цял месец по-рано - 16. май! Това означава, че вече остават точно десет дни до изпита и този път наистина ще направим само един урок.

Преди конкурса имахме късмет и в крайна сметка работихме три пъти с преподавателите си, общо около 9 часа. Това за произведение дълго 20 минути. Сега ще имаме 2 часа за една част с продължителност 7-8 минути. Първата и (според плана засега) предпоследна репетиция ще направим утре.

Следконкурсно

Конкурсното ни участие в четвъртък не протече както ни се искаше и се надявахме, затова разочарованието беше голямо. Искам отново да подчертая, че не сме се готвили с идеята да се борим за награда, а просто да се явим и да дадем най-доброто от себе си. Това обаче не се случи и като цяло свирихме много под нивото, на което сме способни.

Журито избра да започнем с 1-ва и 3-та част (Скерцо) от Бетовен, след това 1-ва част Пипков и накрая 1-ва част Мартину (последната с прекъсване, за да влезем в 30-минутното ограничение). Всеки от нас имаше достатъчно време да се разсвири, аз успях да пробвам рояла в залата за няколко минути. Дали обаче от прекалена самонадеяност или от глупаво лекомислие не изсвирихме нито един тон заедно преди да излезем на сцената. Може би именно това беше голямата грешка, предизвикала проблемите в изпълнението ни.

Разминахме се неприятно още на първия акорд. Не ни се беше случвало точно на това място толкова отдавна, че от изумление едва успях да продължа. Оттам нататък частта просто се разпадаше в ръцете ни - бяхме неуверени и неубедителни. Мисълта за проваленото начало се натрапваше в главата ми през цялото време, от което страдаше концентрацията ми, което от своя страна предизвикваше несигурност в технически трудните места.

За Скерцо-то все още не се бяхме успокоили и това си пролича в няколко неубедителни начала, лоши влизания както на отделни инструменти, така и на целия ансамбъл и отново липса на сигурност в някои пасажи. Пипков и Мартину бяха много по-добре от Бетовен, но като цяло също далеч от най-добрите ни изпълнения.

Фрустрацията беше много силна веднага след като се прибрахме зад сцената. Разменяхме си само кратки погледи и едносрични реплики. Трябваха ни няколко минути, за да се успокоим и да започнем да анализираме случилото се. За съжаление нямахме достатъчно време да обсъдим всичко на спокойствие заедно, но когато се разделихме, мисля че и тримата вече напълно бяхме преодолели първоначалния шок.

До вечерта, поне за мен цялата горчивина беше отминала. Остана само усещането, че сме издържали напрегнатия подготвителен период и не сме се отказали преди да направим последната стъпка. Всъщност много приятно усещане. Има ситуации, в които е по-добре човек да си спести излизането на сцена с идеята да изчака по-подходящ момент, когато ще е по-подготвен, по-сигурен, по-самоуверен. Нашият случай обаче беше точно обратния. Ако не се бяхме явили щяхме да си спестим няколко часа неприятни емоции. За сметка на това щяхме седмици (и дори месеци) да се обвиняваме за нерешителността, проявена в последния момент. Щяхме да си задаваме въпроса защо всъщност не се явихме? и не съм сигурен дали щяхме да намерим задоволителен отговор.

Затова когато в късния следобед отидох на официалното обявяване на резултатите, го направих не срамувайки се от слабото ни представяне, а щастлив и горд от факта, че въобще сме взели учасие. И горчивият опит също е опит, нали така?!

Освен това животът продължава, семестърът - също. Същата вечер започнахме да обсъждаме следващото произведения, което ще работим. Изборът ни падна на композитор, който допреди месец бих отхвърлил категорично. Как се стигна до този обрат обаче е друга история.

Пожелайте ни успех!

И не забравяйте да стискате палци утре!

В 11:30 българско време излизаме на сцената и откриваме изпълнението си с първата част на Пипков. Какво идва след това ще узнаем едва час преди да започнем да свирим.

Концертът миналата седмица имаше положителния ефект, който очаквахме - възбуди радостната тръпка от свиренето пред публика, но и премахна голяма част от отрицателното напрежение. Всичките ми съмнения доколко е удачно да започнем точно с българското парче се изпариха докато бяхме на сцената. Вече не се хабим в мисли за "добри" и "лоши" комбинации от части, които журито би избрало. Спокойни сме и знаем, че така или иначе не можем да променим селекцията, но пък само от нас зависи как ще я представим. Всъщност - как ще се представим.

Вчера направихме генералната репетиция. Изумих се с колко ентусиазъм и вдъхновение работихме Пипков. Свирим го вече от близо пет месеца, а и парчето все пак не е от най-сложните (или поне в сравнение с останалия ни сегашен репертоар). Въпреки това изникваха нови и нови идеи и гледни точки. Отделихме необходимото време и енергия на всяко предложение - нещо, за което не би ми достигнала смелост ако ставаше въпрос за солово свирене. 2 дена преди конкурс нещата не се пипат, промените са минимални ако въобще ги има. Репертоарът се поддържа и се надяваш да достигнеш пика на формата си точно в изпълнението пред журито.

Докато свирехме в онази стая обаче, подреждайки наново пъзела от звуци, нито за секунда не си помислих, че не му е сега времето. Напротив - мисля, че се доближихме с още една стъпка до идеала, произведението да звучи така сякаш е от нас, в нас. Успехът утре ще е ако запазим точно това усещане. Не да свирим прекрасно чуждата музика, а да свирим естествено музиката, която е част от нас.

Концерт и конкурс в Есен

Добрата новина, всъщност - страхотната новина в началото: на 23.04. ще свирим за първи път на сцена извън рамките на училището! Концертът е от 20 19:30 часа в Audimax, в Университета в Есен. Описание как се стига до залата (на немски) и карта на унито има тук. В програмата ще са парчетата от изпита ми - Бетовен опус 1, номер 1 и Пипков; както и тричастното Голямо трио в До от Бохуслав Мартину. Повторението на репертоара се налага, заради подготовката ни за един конкурс. Входът ще е 8 евро (с намаление 5). Виновник за този концерт е г-жа Калинка Кюппер - председател на Германо-българско културно дружество “Иван Вазов”, Есен. Без нейната самоотвержена помощ концертът беше немислим. Надявам се с представянето си да оправдаем нейните усилия!

В няколко репетиции минахме и 3те части на триото от Мартину. Утре ще го репетираме за първи път нацяло. В партитурата както и в щимовете е пълно с озадачаващи откъм нотен текст места. Най-често в едно на пръв поглед буквално повторение има променени една-две (или повече) ноти, които тотално не "пасват" на заобикалящата ги звукова картина. Има разминавания между текста в партитурата и щимовете. На много страници в щимовете, текстът е разположен така, че липсват ключовете в левия край или дори ноти в десния! Проверих в мрежата за друго издание, но не открих нищо полезно. Единственото, което намерих е по-ново издание, препечатано от това, което ние имаме. В училищната библиотека поръчаха по моя молба ноти и на трите триа. Това, което дойде беше точно въпросното препечатано издание. Успях да прескоча бюрокрацията и да ги разгледам още преди да са каталогизирани и официално да могат да бъдат заемани (което ще стане към края на този летен семестър... евентуално). Проблемните места изгледжат по същия начин както в нотите, които вече ползваме. Отсега ми е интересна реакцията на професорите.

Днес видяхме официалния списък с жребия за конкурса Folkwangpreis. Той е вътрешен (явяват се само студенти от нашето училище) и общ за всички (без отделни категории по инструменти и/или възраст), но въпреки това нивото обикновено е много високо. Паднала ни се е нелеката задача да свирим като номер 2. Има общо 15 кандидатури - соло и камерни формации, като вторите са три: освен нас има още едно клавирно трио и един нонет. Всички кандидати ще свирят на 30.04., всеки има 30 минути на разположение. По регламент програмата започва с парче по избор на кандидата до 10 минути. След това журито си избира какво да слуша от предварително предадена програма с дължина от минимум 60 минути. Традиционно конкурсът се провежда в старата аула (Alte Aula) на училището и е открит за слушатели. Тази година обаче ще е в новата аула - Neue Aula (там, където беше и дипломния ми изпит януари), но пак ще е без вход. Една положителна страна на ранния жребий е, че сутринта графикът все още ще е актуален и ще се спазва. С напредването на деня обикновено се натрупва закъснение, което в късния следобед може да надхвърли цял час.

Толкова засега! Новият семестър вече започна и с него активната фаза от репетиции, уроци и концерти, затова stay tuned както се казва!

Звукозаписна техника

Преди 4-5 години доста се чудех на колегите си, които се записваха докато репетират с цел по-добър контрол и по-реалистична представа за нещата "отстрани". Тогава това бяха най-вече азиатци с минидиск-рекордери. Днес повечето колеги имат подобни записващи "играчки". Някои са в крак с техниката и използват дигитални рекордери със слотове за карти с памет или с вградена такава. Учудващо обаче минидисковете продължават да са мнозинство. Когато преди около 2 години започнах да си търся подходящ уред направих грешката да се огранича до минидисковете с идеята, че технолгията на дигиталните рекордери все още не е достатъчно добре развита или дори и да е, ще е прекалено скъпо. И двете твърдения са грешни! Има много качествени рекордери с вградени микрофони, както и с входове за такива. Някои модели дори могат да заместят външно захранване за микрофони, които имат нужда от такова. А ценовият сегмент е както при всички техно-джаджи: от подозрително евтино до цени, съизмерими с билет до луната.

Както вече споменах, изборът ми падна на минидиск-рекордер и не след дълго успях да се сдобия на старо със SONY MD Walkman MY-NH1 в комплект с 20-на минидиска срещу 150 евро (с доставката). Сам по себе си рекордерът не може да записва без микрофон, затова започнах да търся подходящ микрофон. Най-добрият, но и най-скъп вариант ми се стори SONY ECM-MS907. Навсякъде прочетох само добри отзиви за него, но най-изгодната оферта беше за около 80 евро. Точно наполовина струваше PHILIPS SBCME570. След като получих уверението на продавач-консултанта, че ако не съм доволен от резултата, мога да го върна без да съм длъжен да посочвам друга причина, го взех и веднага направихме няколко тестови записа. Резултатите бяха повече от разочароващи. За сравнение използвах китайски микрофон за 6 евро, който вървеше заедно със слушалките ми за компютъра. Моделът на холандската фирма по никакъв начин не оправда 7 пъти по-високата си цена.

Тогава в един интернет-магазин попаднах на SUPERLUX E523/D. Реших да рискувам и го поръчах заедно с кабелите необходими да го свържа с рекордера. Хубавото на този модел е че може да работи както с външно захранване, така и с батерия (както го ползваме ние). Тук най-сетне извадихме и малко късмет и успяхме да заемем от един познат модела на SONY за няколко дена. Последваха няколко интензивни репетиции с много записване и най-накрая решихме, че сме стигнали до правилното решение. Да, SONY е по-добър от нашия микрофон, но разликата в цената не си заслужава. SUPERLUX излезе (заедно с кабели и доставка) 60 евро, което вдигна общият бюджет до 210 евро. За тези пари според мен днес може да се вземе дигитален рекордер с качествени вградени микрофони. Но пък и нашата конфигурация съвсем не е лоша.

Ето как изглеждат към днешна дата рекордерът и микрофонът:


Тази маркетингово-изчистена снимка обаче не отговаря съвсем на действителността. За да работят нормално двата уреда имате нужда и от ей тази купчина кабели, калъфчета, кабели, стойки, кабели, аксесоари... и пак кабели!


Недостатъците на дългия кабел са видими с просто око - заема място, тежи, набива се на очи, точно когато трябва да е дискретен и т.н. Предимството - независимо колко отдалечена (в рамките на 5 метра) е стойката с микрофона, рекордерът е близо до мен и мога бързо да пусна/спра записа. Апропо стойка - това е аксесоар, чиято липса определено се усеща. Невероятно е колко много време и енергия се губят в импровизиране на стойка в полеви условия. Да, истинската тежи допълнително, заема още повече място, струва не малко (когато е качествена), но пък си зслужава.

Всички записи в блога са направени с тази конфигурация. Въпреки че в следващите една-две години не планираме промени в тази насока, все пак рано или късно ще се наложи да актуализираме техниката. Затова отсега бих се радвал на всякакви предложения, впечатления, коментари, съвети и критики!

Ново начало

След пауза от няколко седмици, днес се събрахме за първа репетиция след изпита. Очаквах този момент с такова нетърпение! Камерната музика пристрастява! Нов репертоар, този път непознат и за трима ни (бях свирил 3 части от триото от Бетовен с друг състав преди да го започнем заедно есента миналата година). Решихме за известно време да разменим местата на щрайха - вместо цигулката, вдясно до пианиста да седи челото.

Стори ми се, че усещам леко напрежение. Положителните емоции от успешния дебют отминаха и останали досега незабелязани (неизбежни) търкания започват да изплуват на повърхността. Също както, когато първоначалната еуфория от влюбването отстъпва място на раздразнението от недостатъците на партньора. Мисля че умениятa и желанието ни да работим заедно ще се изправят пред наистина сериозни изпитания по-рано, отколкото очаквах.

Изправени сме и пред ситуация, която сама по себе си е практически непозната на съвремения музикант. Трябва да изберем едно произведение от общо три. Партитури и щимове имаме и на трите, записи обаче само на две. Това означава, че ще трябва да инвестираме време и енергия в третото. Несериозният подход може да стане причина да отхвърлим една наистина подходяща пиеса. От друга страна колкото повече работим по произведението обаче, толкова по-трудно ще бъде да го сравняваме безпристрастно с другите две. А и факторът "време" играе ключова роля - нямаме много от него за пилеене.

Утре стават точно пет месеца от първата ни репетиция заедно. Искаше ми се да продължа новоположената традиция и да запиша днешната репетиция, за да се посмеем (или пък да се потупваме по рамото) след някоя и друга седмица. Опитът да записвам с ръчни настройки вместо с автоматични се провали и затова запис няма. По-точно има, но е с ужасно качество. Добре, че следващата ни среща е в събота и тогава ще поправя грешката си.

А име имате ли си?

Въпреки часовете обмисляне на положителни и отрицателни страни, десетките отхвърлени предложения преди това и полушеговития тон, с който бива зададен въпроса, сърцето ми сякаш прескача един удар преди да успея да отговоря утвърдително: Да, избрали сме име на триото си и бихме искали да се представим с него.

Кога една камерна група (трио, квартет и т.н.) има нужда от име?

Още от първата репетиция?
При първото излизане на сцена?
Или по-скоро при първия самостоятелен концерт?

На пръв поглед лесен и без особено значение, този въпрос може всъщност да се окаже от решителна важност. И страшно труден. Името трябва да се помни лесно; да е достатъчно представително и сериозно, но не твърде превзето; да се помни лесно; да не повтаря имена на предишни състави (освен в случаите, в които точно този ефект е търсен), още по-малко на настоящи; да се помни лесно; както и по възможност да пасва на групата като характер и излъчване. Споменах ли, че трябва да се помни лесно?

По брой изпълнители камерните състави се доближават повече до солистите, отколкото до оркестрите. Но отношението на публиката в повечето случаи е като към вторите. Всеки меломан може да изреди на един дъх имената на поне 5 световноизвестни състави. Само редки познавачи обаче биха могли да цитират имената на музиканти от тези състави. И това съвсем не се дължи на по-голямото количество информация. Камерните формации биват възприемани като едно цяло, хомогенно звуково тяло. Затова и името е толкова важно. То помага на слушателя да обедини впечатленията от музикантите и да си създаде единен образ, вид алтер его на състава.

Ясно е, че самò името не прави състава. Но то помага до голяма степен в изграждането на репутацията му.

Kакво всъщност е трио?

Какво е трио? - Тук и тук.

А какво е камерна музика? - Тук и тук.

А какво е по-особеното на нашето трио? - И тримата сме българи, но се срещнахме и започнахме да свирим заедно в Германия.