Конкурсното ни участие в четвъртък не протече както ни се искаше и се надявахме, затова разочарованието беше голямо. Искам отново да подчертая, че не сме се готвили с идеята да се борим за награда, а просто да се явим и да дадем най-доброто от себе си. Това обаче не се случи и като цяло свирихме много под нивото, на което сме способни.
Журито избра да започнем с 1-ва и 3-та част (Скерцо) от Бетовен, след това 1-ва част Пипков и накрая 1-ва част Мартину (последната с прекъсване, за да влезем в 30-минутното ограничение). Всеки от нас имаше достатъчно време да се разсвири, аз успях да пробвам рояла в залата за няколко минути. Дали обаче от прекалена самонадеяност или от глупаво лекомислие не изсвирихме нито един тон заедно преди да излезем на сцената. Може би именно това беше голямата грешка, предизвикала проблемите в изпълнението ни.
Разминахме се неприятно още на първия акорд. Не ни се беше случвало точно на това място толкова отдавна, че от изумление едва успях да продължа. Оттам нататък частта просто се разпадаше в ръцете ни - бяхме неуверени и неубедителни. Мисълта за проваленото начало се натрапваше в главата ми през цялото време, от което страдаше концентрацията ми, което от своя страна предизвикваше несигурност в технически трудните места.
За Скерцо-то все още не се бяхме успокоили и това си пролича в няколко неубедителни начала, лоши влизания както на отделни инструменти, така и на целия ансамбъл и отново липса на сигурност в някои пасажи. Пипков и Мартину бяха много по-добре от Бетовен, но като цяло също далеч от най-добрите ни изпълнения.
Фрустрацията беше много силна веднага след като се прибрахме зад сцената. Разменяхме си само кратки погледи и едносрични реплики. Трябваха ни няколко минути, за да се успокоим и да започнем да анализираме случилото се. За съжаление нямахме достатъчно време да обсъдим всичко на спокойствие заедно, но когато се разделихме, мисля че и тримата вече напълно бяхме преодолели първоначалния шок.
До вечерта, поне за мен цялата горчивина беше отминала. Остана само усещането, че сме издържали напрегнатия подготвителен период и не сме се отказали преди да направим последната стъпка. Всъщност много приятно усещане. Има ситуации, в които е по-добре човек да си спести излизането на сцена с идеята да изчака по-подходящ момент, когато ще е по-подготвен, по-сигурен, по-самоуверен. Нашият случай обаче беше точно обратния. Ако не се бяхме явили щяхме да си спестим няколко часа неприятни емоции. За сметка на това щяхме седмици (и дори месеци) да се обвиняваме за нерешителността, проявена в последния момент. Щяхме да си задаваме въпроса защо всъщност не се явихме? и не съм сигурен дали щяхме да намерим задоволителен отговор.
Затова когато в късния следобед отидох на официалното обявяване на резултатите, го направих не срамувайки се от слабото ни представяне, а щастлив и горд от факта, че въобще сме взели учасие. И горчивият опит също е опит, нали така?!
Освен това животът продължава, семестърът - също. Същата вечер започнахме да обсъждаме следващото произведения, което ще работим. Изборът ни падна на композитор, който допреди месец бих отхвърлил категорично. Как се стигна до този обрат обаче е друга история.
Журито избра да започнем с 1-ва и 3-та част (Скерцо) от Бетовен, след това 1-ва част Пипков и накрая 1-ва част Мартину (последната с прекъсване, за да влезем в 30-минутното ограничение). Всеки от нас имаше достатъчно време да се разсвири, аз успях да пробвам рояла в залата за няколко минути. Дали обаче от прекалена самонадеяност или от глупаво лекомислие не изсвирихме нито един тон заедно преди да излезем на сцената. Може би именно това беше голямата грешка, предизвикала проблемите в изпълнението ни.
Разминахме се неприятно още на първия акорд. Не ни се беше случвало точно на това място толкова отдавна, че от изумление едва успях да продължа. Оттам нататък частта просто се разпадаше в ръцете ни - бяхме неуверени и неубедителни. Мисълта за проваленото начало се натрапваше в главата ми през цялото време, от което страдаше концентрацията ми, което от своя страна предизвикваше несигурност в технически трудните места.
За Скерцо-то все още не се бяхме успокоили и това си пролича в няколко неубедителни начала, лоши влизания както на отделни инструменти, така и на целия ансамбъл и отново липса на сигурност в някои пасажи. Пипков и Мартину бяха много по-добре от Бетовен, но като цяло също далеч от най-добрите ни изпълнения.
Фрустрацията беше много силна веднага след като се прибрахме зад сцената. Разменяхме си само кратки погледи и едносрични реплики. Трябваха ни няколко минути, за да се успокоим и да започнем да анализираме случилото се. За съжаление нямахме достатъчно време да обсъдим всичко на спокойствие заедно, но когато се разделихме, мисля че и тримата вече напълно бяхме преодолели първоначалния шок.
До вечерта, поне за мен цялата горчивина беше отминала. Остана само усещането, че сме издържали напрегнатия подготвителен период и не сме се отказали преди да направим последната стъпка. Всъщност много приятно усещане. Има ситуации, в които е по-добре човек да си спести излизането на сцена с идеята да изчака по-подходящ момент, когато ще е по-подготвен, по-сигурен, по-самоуверен. Нашият случай обаче беше точно обратния. Ако не се бяхме явили щяхме да си спестим няколко часа неприятни емоции. За сметка на това щяхме седмици (и дори месеци) да се обвиняваме за нерешителността, проявена в последния момент. Щяхме да си задаваме въпроса защо всъщност не се явихме? и не съм сигурен дали щяхме да намерим задоволителен отговор.
Затова когато в късния следобед отидох на официалното обявяване на резултатите, го направих не срамувайки се от слабото ни представяне, а щастлив и горд от факта, че въобще сме взели учасие. И горчивият опит също е опит, нали така?!
Освен това животът продължава, семестърът - също. Същата вечер започнахме да обсъждаме следващото произведения, което ще работим. Изборът ни падна на композитор, който допреди месец бих отхвърлил категорично. Как се стигна до този обрат обаче е друга история.
Няма коментари:
Публикуване на коментар