Автопортрети

Преди няколко седмици две непредвидени обстоятелства, промъкнали се вкъщи през нощта и изплашили безумно майка ми, ме лишиха от фотоапарата ми и от възможността да публикувам снимки тук. Временно - докато си избера нов.

Този пост стои като чернова от началото на май. Все се каня да го публикувам и все изскача нещо друго. Днес дойде и неговият ред. Това е моят малък homage към стария ми верен Canon.

В неделята преди конкурса бяхме заети с това да си правим снимки. От общо 50-на кадъра направени на самоснимачка, в крайна сметка си харесахме 5. Този от заглавката* е най-сполучливия. Следват останалите 4.

* - Със старата тема на блога си замина и въпросната заглавка, затова качвам тук кадъра отново:

In Memoriam Бохуслав Мартину

Днес се навършват 50 години от смъртта на чешкия композитор Бохуслав Мартину. Роден 1890 в малкото градче Поличка, той отрано показва музикалната си дарба и на 16 години става студент в Пражката консерватория. След края на следването си работи като композитор, цигулар и учител по музика. Прекарва Първата световна война в родния си град. Кантатата му Чешка рапсодия за баритон, смесен хор, оркестър и орган ознаменува края на войната. Премиерата й е на 12 януари 1919, а лятото на същата година обикаля големите европейски градове като Лондон, Париж, Женева и др. в изпълнение на оркестъра на чешкия Национален театър.

1923 година творческите му търсения го отвеждат в Париж, където живее и работи до 1940. Тук той пише първото си клавирно трио - Пет кратки пиеси (1930). Избухването на Втората световна война го принуждава да емигрира в САЩ. Пътуването е дълго и тежко, повечето от ръкописите му остават в Париж. Успява да вземе със себе си едва 4 партитури. Първият му голям успех отвъд океана идва на 14 декември 1941, когато симфоничният оркестър на град Бостън прави дебютно изпълнение на Concerto Grosso под диригенството на Серж Кусевицки. 1945 пише Чешка рапсодия за цигулка и пиано, за да отпразнува края на войната. Композира и преподава в Mannes School of Music в Ню Йорк, Princeton University в Ню Джърси (където по-късно става професор по композиция), Berkshire Music School и Curtis Institute във Филаделфия.

1948 за пръв път посещава Европа отново, но политическата ситуация в родината му го принуждава да остане в чужбина. 1950/51 почти едновременно завършва второ и трето трио. Въпреки нелеката участ на композитора, утежнена допълнително от тежък инцидент, приковал го за седмици към легло, двете камерни творби са изпълнени с енергични танцови мотиви. Мелодии от чешкия фолклор се срещат с ритми от американската джазова музика.

1952 получава американско гражданство. На два пъти печели наградата за музика на нюйоркската критика, два пъти е удостоен с годишната награда на Фондация Гугенхайм. 1953 се премества в Ница, а 1957 по покана на Паул и Мая Захер - в Шьоненберг близо до Базел. В последната година от живота си е изключително продуктивен, успява да напише, довърши или преработи огромен брой творби. Умира в болница в Лиещал и е погребан в Шьоненберг. 1979 тленните му останки са пренесени в родната му Поличка.

Бохуслав Мартину в уикипедиа - на английски и на немски.
Официална страница на името на композитора.

Бохуслав Мартину - Голямо трио в До, 2. част



Видеото е от концерта в Уни Есен и се публикува със съгласието на автора.

Кои сме ние

Паузата след последния пост наистина се разтегна прекалено много. Получих доста укори, че съм изоставил блога. Поднасям искрените си извинения на верните ни фенове, които през цялото време проверяваха дали все пак не съм качил нещо ново и всеки път оставаха разочаровани! Целия юни бях изключително натоварен, заради завършването си. После започна ваканцията...

Горе-долу така (само че на немски) изгледжаше текстът с биографиите, които спретнахме за програмата на концерта на 23.04.:

Марин Петров (пиано) е роден 1984 г. в Плевен. Започва да свири на пиано на 6 години в класа на г-жа Жанета Кирицова, а по-късно в класа на г-жа Елеонора Карамишева в СМУ “Панайот Пипков”, град Плевен. Лауреат на национални и международни конкурси (“Панчо Владигеров”, Шумен 2001 – 1ва награда, “Албер Русел”, София 2002 - 2ра награда и др.), стипендиант на фондация “Райна Кабаиванска” за 2002-03 г. Завършва 2003 г. с отличие и Национална диплома от Министерството на културата и образованието. Следва във Висшето училище за изкуства Фолкванг в Есен, Германия в класовете на проф. Бернхард Вамбах (пиано) и проф. Дирк Момерц (камерна музика).

Update: Дипломира се юни 2009 и е приет за специализация по камерна музика в същото учебно заведение в класовете на проф. Андреас Райнер и проф. Владимир Менделсон.

Диляна Славова (цигулка) е родена 1984 г. във Варна. Започва да свири на цигулка на 5 години в класа на г-жа Румяна Николова в НУИ “Добри Христов”, Варна. Завършва 2002 г. и започва да следва в ДМА “Панчо Владигеров” в класа на проф. Дора Иванова. Участва в многобройни майсторски класове в страната и чужбина. Лауреат е както на Националното (2002, 2ра награда), така и на Международното издание (2007, 4та награда) на конкурса “Панчо Владигеров” Шумен. Стипендиант е на фондациите “YAMAHA” (февруари 2004) и “Milke Violin Grant” (юли 2004). След завършването си 2005 г. е приета в класа на проф. Минчо Минчев във Висшето училище за изкуства Фолкванг в Есен, Германия. През февруари 2009 се дипломира с отличие.

Update: От летния семестър 2009 специализира паралелно цигулка (в класа на проф. Минчо Минчев) и камерна музика (в класовете на проф. Андреас Райнер и проф. Владимир Менделсон) в Есен.

Красимира Костова (виолончело) е родена 1983 г. във Варна. Започва да свири на виолончело на 6 години. Учи в НУИ “Добри Христов”, Варна в класа на г-жа Любка Ангелова, а по-късно в класа на г-жа Даниела Кирилова. Завършва 2002 и следва в ДМА “Панчо Владигеров”, София в класа на проф. Богомил Караконов. След завършването си през 2006 г. продължава обучението си със специализация в ДМА “П. Владигеров”. От 2007 г. започва да взима редовно уроци от проф. Александър Хюлсхоф, а от 2008 е студентка в класа му във Висшето училище за изкуства Фолкванг в Есен, Германия.

Макар и съставено от българи, клавирно трио “Грим” е основано в Германия, където музикантите се срещат по време на обучението си във Висшето училище за изкуства Фолкванг в Есен. Триото прави сценичния си дебют в Аулата на училището по време на концерт-дипломен изпит по камерна музика на пианиста Марин Петров.

Клавирно трио “Грим” следва в класа по камерна музика на проф. Андреас Райнер.

Update: За да е актуално, последното изечение би трябвало да изглежда така - клавирно трио "Грим" специализира камерна музика в класовете на проф. Андреас Райнер и проф. Владимир Менделсон в Есен.

И не, не съм самовлюбен пианист, подценяващ колежките си; нито пък съм на мнение, че мъжете непременно са по-добри музиканти. Просто традицията повелява йерархията в триото винаги да е такава - пиано да е най-отпред, следвано от цигулка и накрая челото.

Не мога да рисувам

Ето не едно, а две доказателства:

и

И двете са резултат на дълги, но не особено плодотворни усилия с най-елементарен софтуер за рисуване. Засега се изчерпах откъм идеи, но ако ми хрумне нещо, пак ще се поизпотя с мишка в ръка, долепил чело до монитора. А ако сред скромната аудитория на този блог случайно се намери ентусиаст/ка, който да предложи сполучливо изписване на кирилица на името на триото ни, ще й/му бъда много признателен!

Покана за вторник в Бон

Светът е малък

Когато преди няколко седмици трябваше да се срещнем официално с втория си преподавател (как и защо са двама е тема на друга публикация) за да обсъдим и плануваме заедно протичането на семестъра (за това също ще разкажа отделно), това дефакто беше втората ни среща с него. Първата беше по време на приемния изпит на Ди за специализация по камерна музика през януари. Той сподели че много е харесал Пипковото трио от изпитната ни програма, че изпълнението ни му е допаднало много и промърмори нещо като бяха много добри приятели с баща ми.

Самият професор говори с една очарователна смесица от немски и английски с екзотичен акцент, подправена с италиански думи и изрази от музикалната терминология. И тримата бяхме нервни, защото не знаехме какво точно ни очаква на тази среща, затова решихме, че не сме разбрали и оставихме нещата така.

Съботата преди конкурса направихме и първия урок с него. Случи се така, че след урока той сам повдигна темата за българските композитори, задавайки въпроси за Владигеров, Пипков, Лазар Николов. Зарязахме всякаква тактичност и директно попитахме дали наистина е познавал Пипков.

Аз не, но баща ми беше добър приятел с него. И с Владигеров, и с много други български композитори. Все пак България ни е съседка.

Чак сега започнахме бавно да осъзнаваме, че преподавателят ни също като нас, идва от Балканите. Възползвахме се от ситуацията, споделихме че сме търсили безуспешно ноти или записи на триа от Енеску и помолихме за информация.

Едно трио в ла, което при това не е запазено цяло. Има две различни версии от двама различни композитори, които са го реконструирали.

След което ми написа имената им: Hilda Jerea и Pascal Bentoiu. Пожела ни още веднъж успех на конкурса и се разделихме. И тримата гледахме с изумените погледи на деца, виждащи фокусник за първи път. Просто няма как името Владимир Менделсон да ни подскаже, че става въпрос за румънец, нали?!

Изпити по никое време

Миналия семестър Ди взе дипломния си изпит по цигулка и кандидатства за инструментална специализация и специализация по камерна музика. Издържа и двата изпита и в момента прави двете специализации едновременно.

Досега приемните изпит винаги са изпреварвали дипломните, което предизвиква пълен организационен хаос. Едно на ръка, че заедно с останалите документи, при кандидатстването трябва да бъде представена и диплома, която още не съществува. А от оценката в дипломата зависи дали въобще имаш право да кандидатстваш за специализация. Не по-малко глупаво беше недомислието да свириш пред същото жури програмата, която ще чуят и само след няколко дена на дипломния изпит (поне що се отнася до соловите изпити). Така на 16. януари свирихме с триото на приемния изпит за специализация по камерна музика, а Ди държа инструменталния си дипломен изпит на 27.01 и 03.02 (закрита и открита за публика части). Явно обаче някой най-накрая е решил поне да опита да оправи изпитната каша и соловите приемни изпити дойдоха няколко дена след дипломните.

Моят дипломен изпит този семестър е на 26.06 и 02.07. Очаквахме приемните изпити по камерна да се паднат в най-лошия случай между 10. и 20. юни. Всъщност тайно се надявахме този семестър да уеднаквят датите на всички приемни изпити и камерната специализация да дойде също както соловата едва след дипломните. Датата обаче е цял месец по-рано - 16. май! Това означава, че вече остават точно десет дни до изпита и този път наистина ще направим само един урок.

Преди конкурса имахме късмет и в крайна сметка работихме три пъти с преподавателите си, общо около 9 часа. Това за произведение дълго 20 минути. Сега ще имаме 2 часа за една част с продължителност 7-8 минути. Първата и (според плана засега) предпоследна репетиция ще направим утре.

Следконкурсно

Конкурсното ни участие в четвъртък не протече както ни се искаше и се надявахме, затова разочарованието беше голямо. Искам отново да подчертая, че не сме се готвили с идеята да се борим за награда, а просто да се явим и да дадем най-доброто от себе си. Това обаче не се случи и като цяло свирихме много под нивото, на което сме способни.

Журито избра да започнем с 1-ва и 3-та част (Скерцо) от Бетовен, след това 1-ва част Пипков и накрая 1-ва част Мартину (последната с прекъсване, за да влезем в 30-минутното ограничение). Всеки от нас имаше достатъчно време да се разсвири, аз успях да пробвам рояла в залата за няколко минути. Дали обаче от прекалена самонадеяност или от глупаво лекомислие не изсвирихме нито един тон заедно преди да излезем на сцената. Може би именно това беше голямата грешка, предизвикала проблемите в изпълнението ни.

Разминахме се неприятно още на първия акорд. Не ни се беше случвало точно на това място толкова отдавна, че от изумление едва успях да продължа. Оттам нататък частта просто се разпадаше в ръцете ни - бяхме неуверени и неубедителни. Мисълта за проваленото начало се натрапваше в главата ми през цялото време, от което страдаше концентрацията ми, което от своя страна предизвикваше несигурност в технически трудните места.

За Скерцо-то все още не се бяхме успокоили и това си пролича в няколко неубедителни начала, лоши влизания както на отделни инструменти, така и на целия ансамбъл и отново липса на сигурност в някои пасажи. Пипков и Мартину бяха много по-добре от Бетовен, но като цяло също далеч от най-добрите ни изпълнения.

Фрустрацията беше много силна веднага след като се прибрахме зад сцената. Разменяхме си само кратки погледи и едносрични реплики. Трябваха ни няколко минути, за да се успокоим и да започнем да анализираме случилото се. За съжаление нямахме достатъчно време да обсъдим всичко на спокойствие заедно, но когато се разделихме, мисля че и тримата вече напълно бяхме преодолели първоначалния шок.

До вечерта, поне за мен цялата горчивина беше отминала. Остана само усещането, че сме издържали напрегнатия подготвителен период и не сме се отказали преди да направим последната стъпка. Всъщност много приятно усещане. Има ситуации, в които е по-добре човек да си спести излизането на сцена с идеята да изчака по-подходящ момент, когато ще е по-подготвен, по-сигурен, по-самоуверен. Нашият случай обаче беше точно обратния. Ако не се бяхме явили щяхме да си спестим няколко часа неприятни емоции. За сметка на това щяхме седмици (и дори месеци) да се обвиняваме за нерешителността, проявена в последния момент. Щяхме да си задаваме въпроса защо всъщност не се явихме? и не съм сигурен дали щяхме да намерим задоволителен отговор.

Затова когато в късния следобед отидох на официалното обявяване на резултатите, го направих не срамувайки се от слабото ни представяне, а щастлив и горд от факта, че въобще сме взели учасие. И горчивият опит също е опит, нали така?!

Освен това животът продължава, семестърът - също. Същата вечер започнахме да обсъждаме следващото произведения, което ще работим. Изборът ни падна на композитор, който допреди месец бих отхвърлил категорично. Как се стигна до този обрат обаче е друга история.

4хП

Анкетата в този пост би се сторила на всеки нормален човек твърде много подранила. Или по-скоро позакъсняла. Но... Не можем да си позволим да "замразим" всичката друга работа и цял семестър да свирим само български произведения. Така както всъщност не бихме го направили и с композиторите от никоя друга национална школа. Затова ако искаме (а ние много искаме) на следващия 03. март да организираме концерт по случай Националния празник на Република България, то ни се налага от рано да планираме репертоара. Не толкова кои произведения, колкото кога кое ще работим. Затова отсега организираме нашето 4хП (първомайско празнично-програмно проучване). Дори да отговорите с "не" на първия въпрос, моля отделете време и за останалите! Списъкът с триа от български композитори май внезапно ще се окаже по-полезен, отколкото очаквах.

Анкетата ще е валидна до 12. декември, а коментарите (както винаги) са очаквани и добре дошли!

Бихте ли посетили класически концерт по повод Националния празник - 03. март?

Какъв концерт бихте посетили?

От програмата бихте очаквали:

Тиретата във втората опция на следващия въпрос всъщност бяха наклонени черти със значение "и/или". Не знам защо се променят след публикуването.

Българските произведения трябва да са:

Концертът трябва да е:

Вие живеете в:

Пожелайте ни успех!

И не забравяйте да стискате палци утре!

В 11:30 българско време излизаме на сцената и откриваме изпълнението си с първата част на Пипков. Какво идва след това ще узнаем едва час преди да започнем да свирим.

Концертът миналата седмица имаше положителния ефект, който очаквахме - възбуди радостната тръпка от свиренето пред публика, но и премахна голяма част от отрицателното напрежение. Всичките ми съмнения доколко е удачно да започнем точно с българското парче се изпариха докато бяхме на сцената. Вече не се хабим в мисли за "добри" и "лоши" комбинации от части, които журито би избрало. Спокойни сме и знаем, че така или иначе не можем да променим селекцията, но пък само от нас зависи как ще я представим. Всъщност - как ще се представим.

Вчера направихме генералната репетиция. Изумих се с колко ентусиазъм и вдъхновение работихме Пипков. Свирим го вече от близо пет месеца, а и парчето все пак не е от най-сложните (или поне в сравнение с останалия ни сегашен репертоар). Въпреки това изникваха нови и нови идеи и гледни точки. Отделихме необходимото време и енергия на всяко предложение - нещо, за което не би ми достигнала смелост ако ставаше въпрос за солово свирене. 2 дена преди конкурс нещата не се пипат, промените са минимални ако въобще ги има. Репертоарът се поддържа и се надяваш да достигнеш пика на формата си точно в изпълнението пред журито.

Докато свирехме в онази стая обаче, подреждайки наново пъзела от звуци, нито за секунда не си помислих, че не му е сега времето. Напротив - мисля, че се доближихме с още една стъпка до идеала, произведението да звучи така сякаш е от нас, в нас. Успехът утре ще е ако запазим точно това усещане. Не да свирим прекрасно чуждата музика, а да свирим естествено музиката, която е част от нас.

Концертът в снимки

Трио Грим



Ди
на заден план сме аз и сестра ми, която ми обръщаше страниците



Краси

Ди отново



пак аз



любимата ми снимка!



отново цялото трио



след концерта


Снимките в този пост (с изключение на последната) са
(сс) Dr. Grosdi Küpper
и се публикуват с нейно съгласие.

Следконцертно-предконкурсно

Опитвам се да внеса ред в хаоса от емоции от снощи. Иска ми се да подредя впечатленията си, да ги категоризирам и степенувам. Знам, че е минало твърде малко време и е рано за подобна равносметка. Още повече че до конкурса ще продължим да работим, живеем и горим с тази програма. Реалистичната преценка ще дойде едва след седмици. Но пък тогава, когато разумът надделее над емоциите, би било хубаво (или най-малкото би ми се искало) да мога да си спомня сегашното си състояние.

Доминиращото усещане беше, че вършим нещо правилно и го вършим правилно. Музиката се случваше естествено и нямаше нужда от допълнителни свръхусилия в каквото и да била насока. Незначителни и недотам незначителни технически неудачи, които обикновено ме изнервят и разочароват болезнено, не успяха да опорочат силното въздействие. Понякога, когато съм особено впечатлен от някое добро изпълнение, имам чувството че мога буквално да видя звука. Снощи на няколко пъти, макар и за съвсем кратки интервали от време, пред очите ми сякаш проблясваха съзвучията ни. Това са моменти, в които съм напълно щастлив (ако въобще съществува пълно щастие).

Мисля, че сме на прав път и се надявам да запазим тенденцията на подобряване до конкурса. Искаме да се представим достойно, а не да се борим за награди. Това ще е шансът ни да се качим едно ниво нагоре и да се заявим като състав. Ще усетим истински директната конкуренция и ще получим първи впечатления от собствените си реакции. Всеки от нас се е явявал на солови конкурси, но сега ще е нещо напълно различно. А може би не? Ще разберем след по-малко от седмица.

Концерт и конкурс в Есен

Добрата новина, всъщност - страхотната новина в началото: на 23.04. ще свирим за първи път на сцена извън рамките на училището! Концертът е от 20 19:30 часа в Audimax, в Университета в Есен. Описание как се стига до залата (на немски) и карта на унито има тук. В програмата ще са парчетата от изпита ми - Бетовен опус 1, номер 1 и Пипков; както и тричастното Голямо трио в До от Бохуслав Мартину. Повторението на репертоара се налага, заради подготовката ни за един конкурс. Входът ще е 8 евро (с намаление 5). Виновник за този концерт е г-жа Калинка Кюппер - председател на Германо-българско културно дружество “Иван Вазов”, Есен. Без нейната самоотвержена помощ концертът беше немислим. Надявам се с представянето си да оправдаем нейните усилия!

В няколко репетиции минахме и 3те части на триото от Мартину. Утре ще го репетираме за първи път нацяло. В партитурата както и в щимовете е пълно с озадачаващи откъм нотен текст места. Най-често в едно на пръв поглед буквално повторение има променени една-две (или повече) ноти, които тотално не "пасват" на заобикалящата ги звукова картина. Има разминавания между текста в партитурата и щимовете. На много страници в щимовете, текстът е разположен така, че липсват ключовете в левия край или дори ноти в десния! Проверих в мрежата за друго издание, но не открих нищо полезно. Единственото, което намерих е по-ново издание, препечатано от това, което ние имаме. В училищната библиотека поръчаха по моя молба ноти и на трите триа. Това, което дойде беше точно въпросното препечатано издание. Успях да прескоча бюрокрацията и да ги разгледам още преди да са каталогизирани и официално да могат да бъдат заемани (което ще стане към края на този летен семестър... евентуално). Проблемните места изгледжат по същия начин както в нотите, които вече ползваме. Отсега ми е интересна реакцията на професорите.

Днес видяхме официалния списък с жребия за конкурса Folkwangpreis. Той е вътрешен (явяват се само студенти от нашето училище) и общ за всички (без отделни категории по инструменти и/или възраст), но въпреки това нивото обикновено е много високо. Паднала ни се е нелеката задача да свирим като номер 2. Има общо 15 кандидатури - соло и камерни формации, като вторите са три: освен нас има още едно клавирно трио и един нонет. Всички кандидати ще свирят на 30.04., всеки има 30 минути на разположение. По регламент програмата започва с парче по избор на кандидата до 10 минути. След това журито си избира какво да слуша от предварително предадена програма с дължина от минимум 60 минути. Традиционно конкурсът се провежда в старата аула (Alte Aula) на училището и е открит за слушатели. Тази година обаче ще е в новата аула - Neue Aula (там, където беше и дипломния ми изпит януари), но пак ще е без вход. Една положителна страна на ранния жребий е, че сутринта графикът все още ще е актуален и ще се спазва. С напредването на деня обикновено се натрупва закъснение, което в късния следобед може да надхвърли цял час.

Толкова засега! Новият семестър вече започна и с него активната фаза от репетиции, уроци и концерти, затова stay tuned както се казва!

Ново начало

След пауза от няколко седмици, днес се събрахме за първа репетиция след изпита. Очаквах този момент с такова нетърпение! Камерната музика пристрастява! Нов репертоар, този път непознат и за трима ни (бях свирил 3 части от триото от Бетовен с друг състав преди да го започнем заедно есента миналата година). Решихме за известно време да разменим местата на щрайха - вместо цигулката, вдясно до пианиста да седи челото.

Стори ми се, че усещам леко напрежение. Положителните емоции от успешния дебют отминаха и останали досега незабелязани (неизбежни) търкания започват да изплуват на повърхността. Също както, когато първоначалната еуфория от влюбването отстъпва място на раздразнението от недостатъците на партньора. Мисля че умениятa и желанието ни да работим заедно ще се изправят пред наистина сериозни изпитания по-рано, отколкото очаквах.

Изправени сме и пред ситуация, която сама по себе си е практически непозната на съвремения музикант. Трябва да изберем едно произведение от общо три. Партитури и щимове имаме и на трите, записи обаче само на две. Това означава, че ще трябва да инвестираме време и енергия в третото. Несериозният подход може да стане причина да отхвърлим една наистина подходяща пиеса. От друга страна колкото повече работим по произведението обаче, толкова по-трудно ще бъде да го сравняваме безпристрастно с другите две. А и факторът "време" играе ключова роля - нямаме много от него за пилеене.

Утре стават точно пет месеца от първата ни репетиция заедно. Искаше ми се да продължа новоположената традиция и да запиша днешната репетиция, за да се посмеем (или пък да се потупваме по рамото) след някоя и друга седмица. Опитът да записвам с ръчни настройки вместо с автоматични се провали и затова запис няма. По-точно има, но е с ужасно качество. Добре, че следващата ни среща е в събота и тогава ще поправя грешката си.

Quasi video

Все още не мога да се преборя с качването на аудио-файлове в блога. Затова добавих няколко снимки към концертния аудиозапис от началото на втората част от Пипковото трио. Частта е разделена е на пет "епизода". Това е първият от тях. Приятно слушане!

Снимките използвани в клипа са (cc) сестра ми и се публикуват с нейно съгласие.

Дипломен изпит @ Neue Aula

Снимките в този пост са (сс) сестра ми и се публикуват с нейно съгласие.

А име имате ли си?

Въпреки часовете обмисляне на положителни и отрицателни страни, десетките отхвърлени предложения преди това и полушеговития тон, с който бива зададен въпроса, сърцето ми сякаш прескача един удар преди да успея да отговоря утвърдително: Да, избрали сме име на триото си и бихме искали да се представим с него.

Кога една камерна група (трио, квартет и т.н.) има нужда от име?

Още от първата репетиция?
При първото излизане на сцена?
Или по-скоро при първия самостоятелен концерт?

На пръв поглед лесен и без особено значение, този въпрос може всъщност да се окаже от решителна важност. И страшно труден. Името трябва да се помни лесно; да е достатъчно представително и сериозно, но не твърде превзето; да се помни лесно; да не повтаря имена на предишни състави (освен в случаите, в които точно този ефект е търсен), още по-малко на настоящи; да се помни лесно; както и по възможност да пасва на групата като характер и излъчване. Споменах ли, че трябва да се помни лесно?

По брой изпълнители камерните състави се доближават повече до солистите, отколкото до оркестрите. Но отношението на публиката в повечето случаи е като към вторите. Всеки меломан може да изреди на един дъх имената на поне 5 световноизвестни състави. Само редки познавачи обаче биха могли да цитират имената на музиканти от тези състави. И това съвсем не се дължи на по-голямото количество информация. Камерните формации биват възприемани като едно цяло, хомогенно звуково тяло. Затова и името е толкова важно. То помага на слушателя да обедини впечатленията от музикантите и да си създаде единен образ, вид алтер его на състава.

Ясно е, че самò името не прави състава. Но то помага до голяма степен в изграждането на репутацията му.

Kакво всъщност е трио?

Какво е трио? - Тук и тук.

А какво е камерна музика? - Тук и тук.

А какво е по-особеното на нашето трио? - И тримата сме българи, но се срещнахме и започнахме да свирим заедно в Германия.

Дебют!

Какво се получава, когато трима българи се срещнат в чужбина?

Още повече - трима музиканти, при това в идеалната комбинация -
цигуларка, виолончелистка и пианист?

Правят клавирно трио!

Месец след първата репетиция обявяваме официално и датата за първото излизане на сцена. Дебютният концерт ще е на 19.01.09 в Neue Aula на Folkwang Hochschule, Essen. В програмата: Лудвиг ван Бетовен - Клавирно трио оп.1, N° 1 и Любомир Пипков - Клавирно трио (1930).