Живот в четворка

Тази публикация стои като чернова много отдавна. Ето че нейното време дойде. Тя е последната, която ще излезе тук. След нея само новият адрес ще бъде актуализиран. 

Във вечната ранглиста на класическите музиканти-егоцентрици, пианистите са някъде между Господ и певците. Диригентите са над Господ, това е ясно. Затова комбинацията пианист и диригент е особено опасна. Но всъщност, отклоних се от темата. Идеята ми е, че като пианист никога не съм съжалявал, че не свиря на друг инструмент. Едно изключение беше провокирано от книгата на Арнолд Щайнхард :

английското заглавие е около четири пъти по-готино:  

Indivisible by Four

Прочетох я с огромно удоволствие и искрено съжалих, че не мога да свиря в струнен квартет. Не само заради безкрайния респект, който имам към кралската дисциплина в камерната музика. Не и заради увлекателния начин, по който е представена биографията на световноизвестния Гуарнери квартет (чак се възхитих колко хумор може да има в един примариус). 

Просто има нещо изключително вдъхновяващо в историята за четирима мъже, отдали десетилетия от живота си на съвместна работа, в преследване на общи, а понякога и съвсем индивидуални,  творчески идеали. Въобще клишето с цитата от Гьоте важи в случая с пълна сила:

Dieser Art Exhibitionen waren mir von jeher von der Instrumental-Musik das Verständlichste: man hört vier vernünftige Leute sich untereinander unterhalten, glaubt ihren Discursen etwas abzugewinnen und die Eigenthümlichkeiten der Instrumente kennen zu lernen.

Колко много са "много триа"

2 шаблонни изречения:

Репертоарът за клавирно трио е изключително богат и обхваща всички значими епохи.

Репертоарът за струнен квартет е значително по-обемен от този за клавирно трио.

Колко много обаче са "много триа". 

Ето някои от опитите за отговор на този въпрос:

Репертоар за клавирно трио - страница в Уикипедиа. Добавих няколко български композитори, както и липсващи парчета на други. А тук има каталог с повече от 400 триа (според съставителя). За тази страница вече писах в Линкове.

Припомням, че това е предпоследната публикация, която излиза на този адрес. След това активен ще остане само новият адрес:

http://keys2bows.blogspot.com

Как отеква тишината

Това е стр. 15 от партитурата на Бела Барток - 2. Соната за цигулка и пиано, издание на Universal Edition. На пръв поглед нищо кой знае колко неочаквано.

Едно по-внимателно вглеждане в края на втората аколада е в състояние да накара човек да се усмихне многозначително. Или да избухне в истеричен смях. Зависи от това дали трябва да свири клавирната партия или просто да гледа как друг се мъчи с нея.

За не-музикантите: Гледаме клавирната партия, тоест долните две петолиния, разпознават се лесно - те са с малко по-едър шрифт от горното, което е за цигулката. Знаците, които се появяват и в двете петолиния след гроздовете от ноти, са паузи. Тоест там нищо не звучи. Но между петолинията има динамическо указание - sf. Това е един вид акцентиране, нотата/нотите за която/които се отнася, трябва да бъдат изнесени напред в общата звукова картина. Както в нашия пример е случая с акорда (гроздовете от ноти) точно преди паузата. Въпросът е как се акцентира паузата? Как да бъде подчертана акустично? Или... как отеква тишината?!

П.П. Не изключвам възможността да е печатна грешка. Но ако е така, то това е грешката на петилетката!

П.П.П. В момента свирим сонатата.

Basil Smallman - The Piano Quartet and Quintet

Вече писах за братчето, посветено на клавирни триа. На практика това е същата книга, но в светлината на прожекторите са квартети и квинтети, както и някои по-големи състави (Менделсон - Секстет и др. подобни). Като изключим високата цена и сравнително сложната поръчка-доставка-процедура, не се сещам за други недостатъци. Трябва да си призная, че я прегледах доста повърхностно, защото в момента съм на малко по-различна вълна. Ако някой иска да сподели мнение - да заповяда!

Разногласия, 1

Трудно е да се пише за музика и (почти) всеки опит е обречен на неуспех. Ето как понякога гледните точки наистина силно се разминават. Става въпрос за скерцото от Трио опус 110 на Роберт Шуман. Това е откъс от книгата The Piano Trio на Basil Smallman, за която вече писах веднъж:

За съжаление ... [последните две части] са разочароващи. Третата, в бърз 2/4 метрум, започва с идея-реминисценция от Симфония №4 на композитора (главната тема от първа част), но развитието й е безжизнено. Дори противопоставянето на два контрастни трио-дяла не успява да подобри общото вяло впечатление. Втората трио-секция представя точкуван ритъм и триоли в маршов маниер, подобен на Шуберт (като от Триото в В Dur), но така и не постига благородството и виталността в подхода на песенния композитор. Темите в този откъс са предимно в струнните и ако Шуман беше използвал горния регистър на пианото в акомпанимента, щеше лесно да постигне много по-жизнерадостен Шубертов ефект.

Клара Шуман от своя страна споделя в дневника си след като чува триото за първи път, че то изключително силно я е впечатлило:

[Триото] ... е оригинално, изпълнено със страст, особено скерцото, което повлича слушателя в най-необятни дълбини.

Преводите се получиха доста груби. Постарах се да запазя настроението в двата текста.

Приемам, че и двамата автори не са съвсем безпристрастни. Клара е била жена на Шуман, майка на децата му, най-голям негов подръжник и поклонник, верен интерпретатор на творбите му. Смолман гледа от висотата на човек срявняващ това единично произведение с цялото останало творчество на композитора, както и с шедьоври на майстори от предни и последващи епохи. В крайна сметка всеки трябва да прецени за себе си с кое от двете мнения би се съгласил и с кое би поспорил.

Шест степени на отдалечеността (и нито един полутон!)

Теорията за шестте степени на отдалеченост (Six degrees of separation) твърди, че двама произволно избрани хора на планетата могат да бъдат свързани чрез общи познати с максимум 6 стъпки. Малко е странно на пръв поглед, но съвсем не е нереалистично. В днешно време едно подобно свързване е много лесно с многобройните налични социални мрежи. По-рано, и нямам предвид само 20. век, съвсем не е било така. Едва след дълги часове на ровене в архиви, четене на стари статии и проследяване на писмена кореспонденция, човек е успявал да попадне на подходящ познат, с когото да продължи веригата.

Понякога се забавлявам, свързвайки композитори, творби и изпълнители в подобни вериги. Ограничавайки се само с музиканти, групата от хора, които бих искал да свържа, доста намалява. Затова утежнявам леко задачата си избирайки крайните си точки в различни поколения или дори епохи. Някои вериги се получават едва ли не от само себе си, имат последователна структура и въздействат убедително. Други са доста изкуствени и почти нямат връзка с реалността. И двата вида обаче могат да доведат до интересни предложения за концертни програми.

Една от най-успешните подобни вериги, започва с Роберт Шуман и завършва (в моята версия) с Панчо Владигеров. Връзката между всеки две съседни звена не е просто познанство, а е връзка между учител и ученик. При това стъпките са само 4. А и има замесени клавирни триа.

Триото на Владигеров, за което писах подробно по-рано (кратки звукови примери има тук и тук), е първото българско трио въобще. То е написано една година след като Първата световна война слага край на работата на българския композитор с Паул Юон. При него талантливият младеж е учил композиция от 1912 до 1915.

Самият Юон е учил първоначално композиция при Сергей Танеев и Антон Аренски. 1894 обаче, той учи композиция във Висшето музикално училище в Берлин, в класа на Волдемар Баргиел. 1901 излиза Практическо обучение по хармония от Юон, както и първото му клавирно трио. До смъртта си пише още много камерни произведения.

С Баргиел сме само на 2 стъпки (или едно звено) от крайната ни цел - Роберт Шуман. Това звено е съпругата на Роберт - Клара Вик, или по-точно Клара и майка й. След брака си с Фридрих Вик - бащата на Клара, майката се жени повторно. Волдемар Баргиел е 9 години по-млад полубрат на Клара, която по-късно приема името на съпруга си - Шуман. Първото Трио оп. 6 на днес неизвестния композитор е посветено с искрено благоговение именно на Роберт Шуман. Въпреки близката родствена връзка с големия музикант и публицист, Баргиел никога не е взимал уроци от него.

Камерна зала Й. С. Бах, Манчестър

Залата, в която се провежда един концерт, играе огромна роля в цялостното впечатление, което остава след концерта. "Зала" може да бъде обикновена стая с големината на просторна всекидневна или огромна сграда като камерната зала на Берлинска филхармония. Както не може да има двама напълно еднакви изпълнители, нито еднакви музикални инструменти, така няма и две напълно идентични зали. Всяка има свое излъчване и характер. И това е само видимата част. В звуково отношение разликите са още по-големи. Също както двама човека, две зали могат да си приличат външно (в случая отвътре), но да се различават по душа. Акустическите качества на една зала са нейната душа.

Факт е обаче, че в днешно време все по-силно се налага идеята за добре-продаваща-визия. Дори на мен като на професионален музикант, понякога ми писва от еднообразната вътрешна архитектура на класическите зали. Затова и намирам за много интересни и вдъхновяващи опитите, класически концерти да бъдат пренесени на нетрадиционни локации (бивши или дори настоящи промишлени халета, жп-гари, летища и т.н.). Смятам, че в това няма нищо лошо, стига разчупването на традициите да не се превръща в цел. Още повече, подобни пренасяния обикновено са свързани с големи компромиси от акустична гледна точка.

Затова изключително много се зарадвах като попаднах на този проект за обособяване на камерна зала в голямо хале. Съдейки по снимките, изключително добре е пресъздадено усещането за интимност, която носи в себе си камерната музика - малобройна формация (обикновено 3 или 4, рядко над 5 изпълнители), свиреща в неголямо помещение пред сравнително малка публика. Изглежда модерно, но без да лъха характерната футуристична хладина. На няколко места в текста се споменава, че инсталацията подобрява и акустическите качества на помещението. Не знам доколко това е така, но според скромния ми личен опит, няма начин акустиката да е станала по-лоша от оригиналната. 

Изнесено от кухнята

В петък направихме невъзможното - занесохме на урок 2-ра и 3-та част от Владигеровото трио. Успяхме да разчетем текста само за две седмици, съвместната работа беше ограничена до 20 15-на часа в четири репетиции. Парчетата са, разбира се, все още в много ранен работен стадий, но дори само фактът, че стигнахме дотук за толкова кратък период от време, ме кара да се чувствам много щастлив и не малко горд. Особено като се има предвид колко по-дълго работихме върху първата част.

Повод за тази публикация обаче е не желанието ми да се похваля, а отделни моменти от записа, който направих по време на урока. Обикновено в началото на урока свирим на цяло парчето, което искаме да работим. Преподавателят ни нахвърля някои идеи и хрумвания за цялото произведение и след това започваме детайлната работа. Буквално тон по тон, акорд след акорд, всяка фраза бива "наместена".

Записите от уроците са полезни, доколкото човек трудно може да запомни всички детайли, преминали през главата и ръцете му в рамките на тричасовия урок. Рядко се случва обаче да свирим по-дълги откъси, така че след това да имаме записано директно сравнение между свиренето в началото и след (или повреме на) работа.

Прослушвайки записа от петък попаднах точно на един такъв откъс. Това е началото на 2-та част. Челото свири соло тема, пианото акомпанира, а откъсът приключва малко след влизането на цигулката. Интересно ми е доколко "нетренираното" ухо на любителите би доловило разлика и как точно би я описало. Не се стеснявайте да коментирате и критикувате!

Записът от началото на урока:

И след доста работа:

Музикални сувенири от България

Камерните партитури, които си донесох от България лятото, наричам понякога сувенири от родината. Парадоксалното - всевъзможни евтини сувенири (най-често с вездесъщия Made in China етикет) има навсякъде, подобни партитури обаче се намират трудно. Имах доброто желание, да си ги купя. Уви, трябваше да се задоволя с фотокопия.

Ограничих търсенето си до пет композитора. В книжарницата на Съюза на българските композитори нямаше нито едно трио от композиторите, от които аз се интересувах. Всъщност нямаше никакви триа. Единствената камерна творба с пиано беше Клавирен квартет от Пипков. Партитурата заедно с щимовете на струнните инструменти струваше 11 лв и изглежда така:

Не се превземам и разбира се, се радвам, че ще имаме възможността да свирим и работим произведението. Все пак обаче съм на мнение, че една официално издадена партитура не може да изглежда по този начин.

Иначе намерих нотите на две триа в различни библиотеки в родния Плевен и ги копирах. Копията (не двете заедно, а всяко едно поотделно!) излязоха малко по-скъпи от "оригиналната" партитура от Пипков. Отгоре на всичкото, не бих казал, че изглеждат по-зле или, че са по-неудобни за четене и свирене. Владигеров:

И Златев-Черкин:

П.П. Докато планирах тази публикация, обмислях доколко ще е полезно да сложа линк към сайта на СБК, както и да напиша координатите, които имам. Разочарован от лошото качество на "печатното" издание на Пипковия Квартет, оставям само тази снимка.

Много ниско качество и с това всъщност много подходяща.

In Memoriam Бохуслав Мартину

Днес се навършват 50 години от смъртта на чешкия композитор Бохуслав Мартину. Роден 1890 в малкото градче Поличка, той отрано показва музикалната си дарба и на 16 години става студент в Пражката консерватория. След края на следването си работи като композитор, цигулар и учител по музика. Прекарва Първата световна война в родния си град. Кантатата му Чешка рапсодия за баритон, смесен хор, оркестър и орган ознаменува края на войната. Премиерата й е на 12 януари 1919, а лятото на същата година обикаля големите европейски градове като Лондон, Париж, Женева и др. в изпълнение на оркестъра на чешкия Национален театър.

1923 година творческите му търсения го отвеждат в Париж, където живее и работи до 1940. Тук той пише първото си клавирно трио - Пет кратки пиеси (1930). Избухването на Втората световна война го принуждава да емигрира в САЩ. Пътуването е дълго и тежко, повечето от ръкописите му остават в Париж. Успява да вземе със себе си едва 4 партитури. Първият му голям успех отвъд океана идва на 14 декември 1941, когато симфоничният оркестър на град Бостън прави дебютно изпълнение на Concerto Grosso под диригенството на Серж Кусевицки. 1945 пише Чешка рапсодия за цигулка и пиано, за да отпразнува края на войната. Композира и преподава в Mannes School of Music в Ню Йорк, Princeton University в Ню Джърси (където по-късно става професор по композиция), Berkshire Music School и Curtis Institute във Филаделфия.

1948 за пръв път посещава Европа отново, но политическата ситуация в родината му го принуждава да остане в чужбина. 1950/51 почти едновременно завършва второ и трето трио. Въпреки нелеката участ на композитора, утежнена допълнително от тежък инцидент, приковал го за седмици към легло, двете камерни творби са изпълнени с енергични танцови мотиви. Мелодии от чешкия фолклор се срещат с ритми от американската джазова музика.

1952 получава американско гражданство. На два пъти печели наградата за музика на нюйоркската критика, два пъти е удостоен с годишната награда на Фондация Гугенхайм. 1953 се премества в Ница, а 1957 по покана на Паул и Мая Захер - в Шьоненберг близо до Базел. В последната година от живота си е изключително продуктивен, успява да напише, довърши или преработи огромен брой творби. Умира в болница в Лиещал и е погребан в Шьоненберг. 1979 тленните му останки са пренесени в родната му Поличка.

Бохуслав Мартину в уикипедиа - на английски и на немски.
Официална страница на името на композитора.

Бохуслав Мартину - Голямо трио в До, 2. част



Видеото е от концерта в Уни Есен и се публикува със съгласието на автора.

Неизвестните учители на един известен композитор

Несъмнено името на Панчо Владигеров се извисява над всички останали български композитори. Заслепен от яркостта на творческия му гений, човек обаче лесно забравя, че именитият композитор и преподавател по композиция, някога сам е бил ученик и е разчитал на помощ от по-ерудирани от него. Този текст ме накара да видя в нова светлина една сякаш позабравена негова творба.

Владигеров заминава за Берлин 1912 година, когато е едва на 13 години. Тъй като няма навършени 15 години не може да започне да следва във Висшето училище по музика. Анри Марто, който е чул двамата братя Владигерови в София година по-рано и всеотдайно се ангажира с помощ и съвети в образованието им, свързва Панчо с Паул Юон. Съвместната им работа продължава до 1915 година, когато Юон е мобилизиран във войската. Същата година Юон пише своето трето Трио оп. 60.

Следващият учител по композиция на младия българин е Фридрих Гернсхайм. Клавирните вариации върху "Мила родино" се раждат в този период. След смъртта на Гернсхайм през септември 1916, Владигеров попада в класа на Георг Шуман. Под негово ръководство е завършено първото българско клавирно трио - Трио оп. 4 в си бемол минор.

Близостта на двете събития - смъртта на Гернсхайм и завършването на камерната творба, сякаш потвърждава идеята, че славянските триа поначало са реквиеми (Чайковски, Рахманинов и Шостакович - за да споменем само най-красноречивите примери). Любопитна подробност е, че същата 1916 година самият Шуман завършва своето второ Трио оп. 62, което освен това е във фа мажор (доминантната тоналност на си бемол минор).

За съжаление Владигеров не пише повече клавирни триа, квартети или квинтети. Неговите учители обаче оставят богато наследство:

Paul Juon (1872 - 1940)
Trio [Nr. 1] op. 17 (1901)
Trio-Caprice nach Selma Lagerlöfs "Gösta Berling" (1908)
Trio [Nr. 3] op. 60 (1915)
Litaniae. Tondichtung op. 70
Legende op. 83 (1929)
Suite op. 89 (1932)
Trio-Miniaturen [18+24] (1920)

[Klavierquartett] Rhapsodie (nach Gösta Berling) op. 37 (1907)
Klavierquartett Nr. 2 op. 50 (1912)

Quintett [Nr. 1] (V, 2 Vla, Vc, Pf) op. 33 (1906)
Quintett Nr. 2 (2 V, Vla, Vc, Pf) op. 44 (1909)

Sextett (2 V, Vla, 2 Vc, Pf) op. 22 (1902)
Divertimento (Bläserquintett und Klavier) op. 51 (1912)

Kammersinfonie (Septett und Klavier) op. 27 (1905)


Friedrich Gernsheim (1839 - 1916)
Klaviertrio Nr. 1, op. 28 (1873)
Klaviertrio Nr. 2, op. 37 (1879)

Klavierquartett Nr. 1, op. 6 (1865)
Klavierquartett Nr. 2, op. 20 (1870)
Klavierquartett Nr. 3, op. 47,3 (1883)

Klavierquintett Nr. 1, op. 35 (1877)
Klavierquintett Nr. 2, op. 63 (1897)


Georg Schumann (1866 - 1952)
Klaviertrio [Nr. 1], op. 25 (1900)
Klaviertrio Nr. 2, op. 62 (1916)

Klavierquartett op. 29 (1901)

Klavierquintett Nr. 1, op. 18 (1898)
Klavierquintett Nr. 2, op. 49 (1909)

4хП

Анкетата в този пост би се сторила на всеки нормален човек твърде много подранила. Или по-скоро позакъсняла. Но... Не можем да си позволим да "замразим" всичката друга работа и цял семестър да свирим само български произведения. Така както всъщност не бихме го направили и с композиторите от никоя друга национална школа. Затова ако искаме (а ние много искаме) на следващия 03. март да организираме концерт по случай Националния празник на Република България, то ни се налага от рано да планираме репертоара. Не толкова кои произведения, колкото кога кое ще работим. Затова отсега организираме нашето 4хП (първомайско празнично-програмно проучване). Дори да отговорите с "не" на първия въпрос, моля отделете време и за останалите! Списъкът с триа от български композитори май внезапно ще се окаже по-полезен, отколкото очаквах.

Анкетата ще е валидна до 12. декември, а коментарите (както винаги) са очаквани и добре дошли!

Бихте ли посетили класически концерт по повод Националния празник - 03. март?

Какъв концерт бихте посетили?

От програмата бихте очаквали:

Тиретата във втората опция на следващия въпрос всъщност бяха наклонени черти със значение "и/или". Не знам защо се променят след публикуването.

Българските произведения трябва да са:

Концертът трябва да е:

Вие живеете в:

Basil Smallman - The Piano Trio

The Piano Trio It's History, Technique, and Repertoire на Basil Smallman е страхотна книга, която успява да проследи в детайли развитието на клавирното трио от барока до 20. век. Бих я препоръчал както на професионалните музиканти, така и на любителите на камерната музика, а и на класическата музика въобще. Освен подробните анализи на големите шедьоври на този жанр, авторът изтупва прахта от позабравените имена на композитори и творби от различни епохи.


В увода се посочва, че е препоръчително читателят да има под ръка партитура на разглежданите произведения. Многобройните нотни примери и табеларни илюстрации обаче така или иначе улесняват неимоверно възприемането на текста.


Единственото, което бих могъл да си пожелая в допълнение е известна актуализация на главата 20. век, а може би дори няколко абзаца под заглавие 21. век.

Изненади от каталога с творбите на...

Ханс Вернер Хенце, Маурицио Кагел и Волфганг Рим са познати имена за хората, интересуващи се от съвременна класическа музика.

Особено що се отнася до Рим (като голям негов почитател) смятах, че съм добре запознат с произведенията му за клавирно трио, а именно - "Чужди сцени I - III, Oпити за клавирно трио" 1982-84 г. Каква беше изненадата ми, когато попаднах на партитурата на много ранно трио от 1972 г. (Рим е роден 1952). Едва 10 страници голям формат, копие на авторовия ръкопис и без отделни щимове, нотната картина силно напомня на пиесите за пиано IV, V и VI.

"Камерна соната" е името на голямото клавирно трио от Хенце. Пиша голямото, а само допреди дни бих написал единственото. Написана 1948 и основно преработена 1963, тя е често срещана в програмите на конкурси и фестивали. 30 години по-късно - 1993, Хенце пише 4-минутната пиеса "Adagio аdagio, Serenade für Violine, Violoncello und Klavier".

И докато при Рим и Хенце става въпрос за малки произведения, при Кагел нещата стоят по съвсем друг начин. Първо трио в три части и Второ трио в една част са неделима част от репертоара дори на триа, които не търсят поле за изява в музиката на 20. и 21. век (второто трио е от 2001). Рядко се случва, където едното е споменато, другото да бъде пропуснато. Макар и разделени от 25 години, двете изграждат хармонична двойка, така както например големите триа на Шуберт. Или поне така ми се струваше. Оказа се обаче, че 2007 съм пропуснал премиерата на Трето трио в две части. Само между другото - третото трио е най-дългото от трите.

Kакво всъщност е трио?

Какво е трио? - Тук и тук.

А какво е камерна музика? - Тук и тук.

А какво е по-особеното на нашето трио? - И тримата сме българи, но се срещнахме и започнахме да свирим заедно в Германия.